Тези дни бяха сериозната бариера между зимата и топлата част от пролетта…
На човек му се иска да литне над полята и горите… Защото има нов порив за живот…
Това е тя, пролетта.
Но, както става в най-празничните ни дни, тогава бликват ангажименти и настроението се колебае с амплитудите на цял сезон.
Тези дни ги превърнах в един празник и една подвижна сплав от почивка, труд и приятното отпускане след добре свършената работа… Днес си дадох сметка, времето не е бариера. Поне за мен.
Това, което исках да направя преди много години, преди много сезони – сега става реалност… Също като парашутен скок над една млада гора. Виждаш целта. Но е трудно да я докоснеш с един зле пилотиран полет…
Така е. За жалост.
Когато успееш с приземяването, става ясно – изместена е целта. 🙂 🙂
Възможно е било и никога да не я видим…
Тези дни видях, обаче, една друга картина и друг, леко приглушен от ежедневието свят.
Светът на хората, даряващи времето си за един ден нахранени деца, една нощ подслонени бездомни и гладни хора…
Нямат „прегрял мозък“. Нямат и форсирани амбиции. Просто хора, които си свършиха работата за няколко часа на ден. Само една седмица.
Преди две години тези хора написаха на един плакат „Ние заедно ще дадем това, което не може да се подарява“.
Днес, само ден след приключването на поредната такава седмица – факт е дарителската пратка. Там, където бездушните чиновници не си вършат работата, където се отклоняват средствата за помощ и подкрепа, за здраве и превенции…
Какво лошо може да се каже за тези жени и мъже, желаещи да подарят миг спокойствие? Те знаят, че всеки може да бъде болен и страдащ. Без значение на географското място или социалната система… или семейната и възрастова група.
Тези хора имат деца, домове и сигурни нормални доходи. Те не са от страниците на „жълтите издания“.
Тези хора имат не съвсем красиви ръце, не съвсем изящни прически или не са най-здравите… Имат своите биографии – дълги или не толкова.
За тях времето беше не сцена. Времето, дните и часовете за приемане и обработка на това, което носеха в багажниците на автомобилите техните съграждани и земляци, бяха пресовани в думичката „Помощ“. Или „Дарение“…
Дадоха ги. Направиха ги. За няколко дена. По няколко часа.
Благодарности не очакват. Тяхна е заслугата. Когато някой прочете за щедрите и добрите дарители, следва да отвори картата и да погледне къде е мястото на това топло и сърдечно послание… Ако има сърце, да благодари…
Не е за вярване, но ми отправиха най-милия подарък точно тези хора. Свързани и ангажирани. Без фанфари и „жълта патетичност“…
А, все пак, рожден ден е един път годишно.
И ще си го отпразнувам без капка смущение или притеснение. Просто, поредният сезон се смени.
С него – и настроенията вибрират различно.
Няма равносметки тази вечер.
Няма и наздравици.
Просто, предпразничната ми вечер…
Напред към съдържанието
