Месец: януари 2022

Както си е зимно,все пак,и сняг може да завали.Обещават ни.А е карантина.Дълга, и предълга.Как да повярваме,че съвсем скоро ще свърши?Намусени са хората,скрити зад маските си.В душите вее хлад.И извън душите е така.Ясно е,че има ужасно стечение на обстоятелства.Които са разбутали допълнително всичко наоколо.И в този момент си даваш сметка,че трябва да споделиш всичко .С някого.Който би разбрал даже от разстояние…Ами да.Накъсани сигнали.Но там,зад пелената от тревоги,един звънтящ глас,един топъл полъх.Разбран си.Почувствали са тревогата ти…Тогава идва ред на благодарността.Че има такива хора,които са в душевен настрой с теб…А все още е зима.И януари,все още,събира багажа си.И все още е събота вечер.И сме забелязали,че сме здрави.

Мама приехала на ужин к своему сыну Саше, который жил в одной квартире с соседкой Викой.
За ужином мама молчала, отметив про себя красоту соседки Саши. Она раньше подозревала наличие связи между этой парочкой, и этот факт только усилил ее любопытство. Наблюдая после ужина их общение, мама задумалась, есть ли что-то большее между Сашей и его соседкой, чем она увидела.
Догадавшись о мыслях мамы, Саша категорично заявил “Я знаю, о чем ты думаешь, но уверяю тебя, мы с Викой только соседи.
Через неделю Вика обратилась к Саше:
– После того, как у нас ужинала твоя мама, я не могу найти серебрянную сахарницу.
Надеюсь, это не мама ее взяла?”.
– Я не думаю, но я напишу ей на e-mail, просто чтобы быть уверенным.
И он сел, и написал:
“Дорогая мама, я не хочу сказать, что ты ВЗЯЛА сахарницу, я также не говорю, что ты НЕ БРАЛА ее. Просто факт остается фактом – после твоего прихода серебрянная сахарница исчезла. С любовью, Саша”.
Через несколько дней он получил ответ от мамы:
“Сынок, я не говорю, что ты СПИШЬ с Викой, я также не сказала, что ты НЕ СПИШЬ с ней. Но факт есть факт – если бы Вика спала В СВОЕЙ кровати, она давно нашла бы там сахарницу.
С любовью, мама”.

Беше преди много време.Полетът имаше междинно кацане в Иркутск. Няколкото часа трябваше да уплътня. В този толкова далечен от нас и Европа град . /Брей,колко сме централни с нашата географска и наддържавна разположеност/. В салона на аерогарата има бюро на туристическа агенция.Поогледах се и за друго такова,но нямаше.Беше рано сутрин.Девойката зад гишето ми се усмихна окуражително.Попитах я за препоръка и кратък ,почти 10-часов престой.Тя не заби глава в екрана на компютъра си,а ме покани в съседното помещение.На всяка стена имаше екрани и демонстрационни прожекции.Подкани ме да ги огледаме заедно и да си избера маршрут.Почти тихомълком се съгласявах с всеки показан. Намерихме и гледката с „началото на Ангара“,езерото Байкал.Малкото „облитане“ от 3-4 часа ми хареса като идея.Получих си талона и ме поеха за информация.Предстоеше наистина грандиозно показване на този природен шедьовър.Присъединиха ме към група усмихнати японци/Япония е по-близко до Иркутск,отколкото Москва/. И няколко притихнали в очакване аржентинци.Отведоха ни до самолета.Настанени удобно,почерпени с печени кедрови ядки,и сибирски незнамкакъв чай,изслушахме изумителнно гладко представяне на околността,над която ще полетим.Аз съм идвала в Иркутск и по съветско време.Но не съм била на екскурзия с полет.Предстоеше.Не знам как да разкажа че в този момент не съм си и помислила за някакви партии и политики.Слава Богу.Видях необятните лесове,Крайбрежието на сладководния Байкал…Все още лятната зарисовка на очертанията…И мощния поток,извличащ цялата могъща лавинна любов към красавицата Ангара.Криволичещите крехки шосета към огромните корабостроителни корпуси.От столетия стоят там,каза гласът от микрофона в самолета.Усмихнатите японци и умислените аржентинци кимаха с главите си.И аз така.И си виках „а какъв зор е имала и Екатерина Велика,че и съветската власт,да се промъкват в тази природна утроба? Че и сега? Мина един от пилотите да ни поздрави.Много весело ни намигна възкликна: „Далеч сме от Москва,там сега ще започне да мръква.Но на нас ни предстои запознанство с истинската Русия.И след половин час се промъкнахме над самия бряг,делящ Байкал и Ангара.И една огромна верига скали.Легендата твърди,че това е камъкът по снагата на красавицата-река,затичала се към своя възлюбен Енисей.И така до днес,няма друга като нея.Единствена поглъща водите от над 350 други реки,които влюбено тичат към Байкал.А той все така тече ли тече към зелената хубавица.После…вкусната рибена супа от фамозната риба омул.След войната с Германия,местният риболов е възстановен едва през 1975 г.Нямаше капка грандомания или съжаления в думите с фактите.Нито назидание.Често си спомням тази екскурзия над тайга,река и езеро.И една фраза на жената,която разказваше: „Тук започват и свършват много политически съдби“.В такива места и в онези времена е било така.А днес не знам как може да се изживее „задбайкалската“ изолация.Със сигурност,без романтизъм.Връщането в Иркутск ми достави и още една нова атракция.Току пред летището-площад,много бързащи хора и много магазини.Шмугнах се в един искрящ със златни,сребърни и не знам какви още украшения.И широко усмихнат индиец.Каза ми че повече от 20 години е тук и никога не е виждал българка.Жива.Засмях се от сърце.От някакво необяснимо неудобство,че съм „жива“, си купих едно златно пръстенче с три черни камъчета.И си назовах „Байкал,Ангара,Иркутск“.Всъщност,светът, не може да свикне с мисълта,че е един за всички нас.И ние също.Все още.

музика: Александър Йосифов,

текст: Богомил Гудев,

аранжимент: Иван Пеев

Във ранната утрин пропява камбана
И буди старите спомени.
Имало майстор във Бояна
Имало майстор на икони.

Прости икони, тихи и бедни
Ликове бледи родени в легендите.

Сред тези ликове добри
На хора някога живяли,
Съзреш ли тихо да гори
Пламъче бяло – там се поспри.

И хората бавно прииждали в храма.
Глави пред него навеждали.

Имало майстор във Бояна
Имало майстор на икони.

Прости икони, тихи и бедни
Ликове бледи родени в легендите.

Сред тези ликове добри
На хора някога живяли,
Съзреш ли тихо да гори
Пламъче бяло – там се поспри.

Тоз пламък сенките плете
И древна истина разкрива.
В добрите майчини ръце
Дете заспива.

Аз нямам нищо против.Просто, не съм съгласен…

Кога Дмитрий Шостакович композира известния си валс, днес никой не може да каже със сигурност: композиторът е отнесъл тази мистерия . Биографите му,обаче, тясно свързват историята на създаването му с образуването през 1936 г. на Държавния джаз оркестър на СССР, чийто музикален директор е назначен Виктор Кнушевицки и художественият директор Матвей Бланер.Те се обръщат към Шостакович,Прокофиев и Дунаевски с молба -заповед да създадат „джазови парчета“ за този неописуем Госджаз .Има доста описания за процедурите,но истината ече през 1938 г. тези творби на ммузикантите е трябвало да се харесат на Сталин.Не много ентусиазирано,но минават прослушванията.И Валс N 2 потъва в забвение.Започва Великата отечествена война в 1941 г.И целият Госджаз заминава за фронта.Повечето мусиканри загиват.Разпада се оркестърът.Партитурите са изгубват.През 1955 г.е създаден филмът „Първият ешелон“,в който е включена цялата сюита творби на Шостакович.Разбира с негово авторско съгласие.Зрителско мълчание и безразличие.По-късно ,в Лондон,Ростропович,прави опит за възраждане на тази забележителна творба и отново среща зрителското бездушие.Не е ясно как тази музика се оказва в чужбина.Обаче,великият Стенли Кубрик създава своя изключителен филм „Широко затворени очи“./Под обработката на Кралския оркестър на Нидерландия/.Звучи този „Валс“ .И не може човек да го забрави.Днес не се напомня тази не съвсем типична „забрава и възрождение“ за Руския Валс N 2.Какво ли е искал да ни доразкаже Стенли Кубрик? Знаем филма,помним актьорите и техните преживявания.Под звуците на грандиозната каскада звуци,емоции и фантазии от стари истини…