Месец: септември 2018

В него е задушно по това време. Пристигат хората от офисите в съдените сгради. Имат кратко време за обяд и да разменят по някоя дума с колегите си.
Знаех, че е така. Сега ще има да чакам доста. И, дано не е напразно…
Защо закъснях ли? Защото срещнах една позната и… две жени могат и да замръкнат при такива внезапни срещи. Пък тя ме натъжи с разказа си.
Синовете големи. Единият не случил на жена.
Но сега тя води битка в съда за присъждане отглеждането на внученцето. Тъкмо се канела да ми позвъни, за да подготвим някои документи. Да, заедно е по-окуражаващо. Всъщност, има бюро към посолството, в което би могла да се обърне. Длъжни са да направят съответните проучвания и съдействие. Законно и безплатно е. Но тя няма да го направи. Защото вече няма нашенско гражданство. Само майката на внучето. Позамълчах. Съгласих се, че има основание да не вярва на консулските служби. Но, все пак, Европа е, има строги правила. Засмя се с характерния си звънък гласец. Попита ме, не виждам ли какви сме станали. И аз се закикотих. Последни издихания на международното право… Някогашното.
Сега чакам и ще мисля за онези, които нямат “международно право”. Забравен отзвук от нашите посттоталитарни привички.
На съседната маса имаше една двойка. Прави впечатление. Жена с опъната блузка, ярка и красива. Спокойно и леко пренебрежително облегната на “терасния стол”. Кафенето препълнено. А те, като в оазис. Никого не виждат. Гледат се двамата.
Дали са Светът един за друг? Ако не бях така притеснена с времето, щях още да остана и да ги зяпам… В такива срещи, на шумно място и уединени-обикновено е или началото на любовта. Или краят на брака.
Буквално след половин час, застанах на нужното гише и пред нужния служител.
Мъжът от “онази двойка”. Лицето обгрижено и загрижено. Блесна тъга от този човек. Забавих питането си.
Всъщност, исках документ за внучето на приятелката.
Което е самичко. След развода на младите си родители. Зад гишето беше точно такъв бъдещ самотник. На когото детето ще се усмихва на някоя от бабите си. Или на платените си учителки.
Представих си отново кафенето.
На съседните маси ще са двамата. С други ”половинки” и точно толкова заети със себе си, колкото и днес. Но ще са в началото на любовта. Поотделно. И с други… Офисите им ще са същите.
Не е толкова тъжно преди началото на есента. Край на лято.
После кафенето ”Пред офисите”…
Е, поне все още е топличко.

Все пак Септември пречупва годината. Сваляме прозрачните шалчета. Смъкваме спокойствието от усмивките си. Обръщаме внимание на небето. От него всеки момент ще завали… А ние искаме само топлината да не спира…
Нееее. Есента е всичкото, което искахме през зимата, пролетта и лятото. Страстите са отзвучали. Природата събира пелената на модерния зелен цвят. Ще ни предложи палитрата на пълнокръвния живот. Под ромона на първи септември… Има успокоение. Има и напрежение. Дали пък да не се опитаме да продължим? Защо не?
Някъде започва пролет. Но тя е в другото полушарие на планетата. Знам това. Не защото съм „учена“. Защото имам приятели там. Те ще живеят по тамошните сезони. Ние – по тукашните.
Все пак, най-желаните дни предстоят, нали? Всичко онова, което беше зелено и оросено в лятната дъга, сега ще се превърне в пелена. Като истинска вълшебна завеса. Ще я повдигнем. Ще видим и дъжд, и слънце отново. Все пак…
Само септември може да превърне природата в многосезоние и надежди, и вяра, и мъдрост. Които събрахме в летните си ръце. И в шепите, сред звънящите последни песни на птиците ще чуем и съжалението, че нещо сме пропуснали да преживеем.
Е, това вече не е болест. Може да се поправи с малко желания. Спастрили сме ги през последните месеци. За да ги пренесем до Септември.
Нали искахме прохлада и изтрезняване? Ще ги има от днес!

2015… Юли… И до днес. Все с Елена и Макс. Двама прекрасни млади.
Тя е рускиня. Той е от Чечня. Тук аз се запознах с тях. В един бежански лагер. Малко са бежанците от Русия. Поради всички юридически условия и подусловия. Помолиха ме да се заема с тях. Трудно е с руския език и приех да помогна. И на двете страни.
За мен беше сложно. Бегълци. Но… „Имунитетът“ свършва, когато видиш и двете дечица. Не разпитвах много и пространно. Имаха нужда от покой и сън. Имаха нужда и от тишина. Дадох им я. След дни вече беседвахме в съда. Разказваха си историята. Пътуването, документите и мотивите. За войната и кланетата няма интелигентно обяснение (думи на големия Кърт Вонегът).
Непрекъснато и тихо работихме в екип за приобщаването към местните нрави и обичаи. Трудно нещо. Бавно се свиква и с това, че няма банди, няма войни, кланове… Децата още по-трудно свикваха към открито общуване. Странно. Толкова страх в толкова малки същества. После ми разказваха защо се стряскат и избягват да се показват. Последва поредица терапии за свикване с други деца, които не са и виждали бандит (освен на своите телефонни екранчета).
Е, не се тревожа вече за моите питомци. Учиха и немски, научиха се достатъчно, за да могат и да работят с австрийски колеги. Оказва се, религиите не пречеха. И няма да пречат. Просто, осъзнато желание за мир. Монтажният цех на завода за автомобилни фарове погълна двамата. Разрешиха и различни смени. Заради децата. Даде се шанс и за още квалификация. Който иска, може и да учи.
Целият ми оптимизъм се изпаряваше, когато идват молитвените минути. Гледайки работещите, които имат онази религия, в която се бият челата в пода. Елена и Макс нямаха тези проблеми. Преди броени месеци отбелязахме празнично и още неща. И майките от далечния Кавказ дойдоха… В онези места било тревожно. Знаем,че е така. Но кратките дни заедно тук, потопиха моето сърце в сълзи. Как ли ще искат отново да дойдат тези майчици??? Да прегърнат избягалите си деца. За това даже не се и говори. Само се знае, че ще болят ръцете от протягане към най-скъпите съшества…
Какво нещо е мирът!!! Наистина.