Месец: декември 2021

„Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден. Научи ме на изкуството на малките крачки. Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари мe с тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата. Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота. Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки.“

Спомних си няколко коледни историйки и неща.И,по различни причини,далечни вече от мен.Един път прибирах сина ни от пързалката която си правеха дечицата малко по-нагоре в Махалата ни. Примерно на „Ивац Войвода“.Една малка красавица седеше на шейничката си и ревеше с цяло гърло.Плачът огласи всички улици и дворове наоколо. /Знайно е как кънти в ледения сумрак детски плач/.Никой не спря да успокои детенцето.Майката хлипа,таткото тъпче на едно място.Малката пищи от страх.По тротоара една възрастна жена,с топло палто,,удобни зимни ботушки и пухкав шал.Обърна се към детенцето,бавно някак си продума: „Миличка,уплашена си.Но страхувай се,страхувай се,колкото искаш. После -спусни се с шейничката до мама и тати“.Детският рев спря.Дочу се доволно кикотене и глезено подвикване „браво,детето ми“

През 1966 година инвестиционният анализатор Хари Браун написал за Коледа на 9-годишната си дъщеря писмо, което до днес обикаля света чрез медиите. Той се опитал да обясни на детето си, че нищо на този свят, дори любовта, не може да се възприема като даденост.Здравей, миличка,Рождество е и както винаги имам обичайният проблем – какъв подарък да ти избера. Знам какво би те зарадвало – книжки, игри, рокли. Но аз съм много себелюбив. Искам да ти подаря нещо, което ще остане с теб по-дълго от няколко дни или години. Искам да ти подаря нещо, което ще ти напомня за мен на всяка Коледа. И, знаеш ли, струва ми се, че вече ти избрах подарък. Ще ти подаря една простичка истина, която ми се наложи да усвоявам дълги години. Ако я разбереш сега ще обогатиш живота си по сто различни начина и тя ще те предпази от много проблеми в бъдещето.И така: никой за нищо не ти е длъжен.Това означава, че никой не живее за теб, дете мое. Защото никой не е ти самата освен теб. Всеки човек живее за самия себе си. Единственото, което може да почувства той е своето щастие. Ако разбереш, че никой не е длъжен да ти организира щастието, ти ще се освободиш от очакването на невъзможното.Това означава, че никой не е длъжен да те обича. Ако някой те обича – значи в теб има нещо особено, което го прави щастлив. Изясни си какво е това, опитай се да го направиш по-силно и тогава ще те обикнат още повече.Когато хората правят нещо за теб, то е, защото те самите искат да го направят. Защото ти си важна за тях – нещо предизвиква у тях желанието да ти се харесат. Но не и защото са ти длъжни. Ако твоите приятели искат да са с теб, това не е заради чувството на дълг.Никой не е длъжен да те уважава. И някои хора няма да са добри с теб. Но в момента, в който разбереш, че никой не е длъжен да ти прави добро и някой може да е лош с теб, ти ще се научиш да избягваш такива хора. Защото ти също не си им длъжна.Още веднъж: никой за нищо не ти е длъжен.Ти трябва да си най-добрата заради себе си. Защото ако успееш, другите хора ще поискат да бъдат с теб, да ти дават разни неща, а в замяна ти да им даваш други неща. А ако някой не иска да бъде с теб, причините изобщо не са в теб. Ако се случи с теб подобно нещо – просто търси други отношения. Нека чуждият проблем не става твой.Когато разбереш, че любовта и уважението на околните трябва да се заслужи, ти няма да чакаш невъзможното и няма да си разочарована. Другите не са длъжни да споделят с теб собствеността, чувствата или мислите си.Но ако го направят – това е, защото ти си си го заработила. И тогава ще можеш да се гордееш с любовта, която си заслужила и с искреното уважение на приятелите. Но никога не трябва да приемаш това като дължимо. Ако го направиш – ще загубиш всички тези приятели. Те не са твои „по право“. Да ги печелиш и „заработваш“ трябва всеки ден. Все едно тежък товар свалих от гърба си, когато разбрах, че никой с нищо не ми е длъжен. Докато мислех, че всичко ми се полага, хабях страшно много усилия – физически и емоционални, за да получа своето. Но всъщност никой не ми дължи добро поведение, уважение, дружба, вежливост или ум. Щом го разбрах, започнах да получавам много повече удовлетворение от всички свои отношения. Фокусирах се върху хората, които искат да правят онези неща, които са ми нужни. Това ме накара добре да поработя – с приятели, партньори по бизнес, с възлюбените, продавачите и непознатите. Никога не забравям, че мога да получа това, което ми е нужно само ако вляза в света на моя събеседник. Трябва да разбирам как мисли той, кое счита за важно, какво в края на краищата иска. Само така мога да получа от него нещо, което ми трябва. И само ако съм разбрал човека, мога да кажа нужно ли ми е от него нещо наистина.Не е толкова лесно да обобщя в едно писмо това, което аз самият успях да разбера за много години. Но може би, ако ти препрочиташ това писмо на всяка Коледа, всяка година смисълът му ще се прояснява по малко.Никой за нищо не ти е длъжен.

14 ноември 1943 година е един от най-тежките дни за България по време на Втората световна война.

На тази дата британските и американските сили провеждат първо масирано въздушно нападение над българската столица.

Точно в 12,30 ч. 137 самолета ​- 91 бомбардировача B-25 Мичъл и 46 изтребителя „Лайтинг“ атакуват София. Над столицата са пуснати общо 563 бомби.

Разрушени са 47 сгради и постройки. Убити са 59 души и са ранени още 128 българи. Убити са 56 граждани, 1 полицай и 6-има военни. Тежко са ранени 49 души, леко ранени са 79. Срещу противника излитат 17 български изтребителя Ме-109.

Оповестителната служба закъснява да подаде сигнал за приближаваща опасност. ПВО не успява да свали противников самолет, но успява да отклони атаката от центъра на града. Изстреляни са 1471 тежки и 2128 снаряда от по-малък калибър. До края на 1943 година съюзническите сили бомбандират още 4 пъти България.

Това не е първият подобен акт срещу България през военния конфликт, но поради интензивността и масовостта си, той бива приеман за поставящ началото на серията от ужасяващи бомбардировки, които чертаят един от най-мрачните и трагични епизоди от историята на столицата, след който тя вече не е същата.

Първият масиран удар срещу София се извършва по нареждане на Лондон. И то неслучайно. Решението за въздушна кампания срещу България на Имперския комитет по отбраната е взето под председателството на премиера Уинстън Чърчил и формално е протоколирано на заседанието от 19 октомври 1943 г. Целта е да се постигне капитулацията на България.

Сянката на провала на Дарданелската операция през Първата световна война (25 април 1915 ‒ 9 януари 1916 г.) години наред ще тегне над британския министър-председател Уинстън Чърчил. Българската армия спира инвазията на съглашенските войски и те са евакуирани в Египет. Оттогава той остава с трайна неприязън към българите и България. Това най-ясно проличава през Втората световна война, когато без колебание нарежда масираните бомбардировки на София.

Жестоко звучат изречените преди това от Чърчил слова: „Нужно е да се удари единствено столицата на България, за да капитулира цялата държава. Този град трябва да бъде унищожен, да загине, да бъде сринат до основи и в неговите развалини да се засадят картофи.” Операцията е осъществена под кодовото наименование „Прицел от упор”.

Следват нови въздушни атаки на 24 ноември, 10 и 20 декември 1943 г., като в последната вече се включват и американски бойни авиони. В защита на столицата се намесва противовъздушната отбрана и българската авиация. Свалени са общо 16 неприятелски самолета, но загиват няколко наши летци. Сред тях се откроява легендарният поручик Димитър Списаревски – първата българска „жива торпила”.

С началото на 1944 г. нападенията стават още по-жестоки, вече са насочени към централните части, при което броят на жертвите нараства значително, а материалните щети са непоправими, много сгради в представителните квартали на града се превръщат в руини и днес само архивните кадри пазят спомена за тях. В българската история 10 януари 1944 г. ще остане известен като „черния понеделник“, когато близо 300 самолета хвърлят бомби, при което отнемат живота на над 500 души.

Хаос, ад. Разрушени къщи, разорани улици, димящи пожари и развалини, повредена електрическа мрежа и водопровод, студ и дезорганизация, изплашени граждани, които плахо се завръщат към домовете си – това бе София вечерта към 22 часа. Те търсеха изчезналите си близки или топло място, където да се приютят в студената нощ, когато изведнъж, неочаквано за всички и без предупреждение от сирените, се чуват артилерийски изстрели и в същото време над главите им падат отново бомби и прелитат самолети.

През февруари 1944 г. Чърчил отговаря на предложения за прекратяване на бомбардировките, че „след като лекарството е свършило толкова добра работа, нека да продължат да получават допълнителни дози от него.“

Британски историци като Базил Лидъл Харт смятат, че „ползата от бомбардиране на цели райони в много отношения е твърде съмнителна“ и определят „продължаването на бомбардировките на цели райони от британците много след като те вече нямат никакви основания или извинения да действат по този начин“ като „пренебрежение към елементарните морални норми в бомбардировъчната кампания“ .

Българските медии съобщават за нарушение на Хагските конвенции за водене на война. Американски изтребители са разстреляли спускащият се с парашут поручик Иван Бонев.

Отбелязани са случаи на обстрел на цивилни лица от бордовите картечници на американски съпровождащи изтребители. При такъв инцидент в гр. Дупница на 4 януари 1944 г. загиват 80 души.

След войната се появяват съобщения, че Георги Димитров е предал на Сталин протест на Васил Коларов. Сталин категорично настоял пред Рузвелт, че не иска да се разрушава бъдещата съветска окупационна зона. След „черния Великден“ на София през 1944 г. американският президент разпорежда, против волята на Чърчил, намаляване на интензивността на бомбардировките.

Въпреки това бомбардировките продължават на 24 май 1944 г. над София и на 12 юни и 28 юли 1944 г. над Карлово. Само при тях, макар и не толкова масирани, жертвите са най-малко 92.

„Посрещаме Рождество Христово в края на тежка година. Светът е парализиран от болка и страх. Повече от всякога е важно да си спомним, че единствената мярка за нещата, смисълът на света и на всеки човек в този свят, влезе в историята… тази нощ. Да си спомним, че имаме душа, независимо дали използваме думата. Да си спомним и ангелския поздрав, който прозвучал тази нощ и отекнал във вечността: Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение…“