Месец: август 2016

Миналата седмица се прибрах. Нямам разочарования в личен план. Всъщност, всичко лично е частица от така грижливо отглежданото „общо“… Жегата, зелената улица, комшиите, ремонта на стълбищетото, мазилките, майсторите… нашият вечен Сабри и неговата блага усмивка… Какво повече да искам.
Най-личните работи – премълчавам ги. Само мои са си. И на тези, с които съм ги разделила. Вървяхме нагоре по красивата ни уличка. Всъщност, беше почти нощ. Няма много минувачи. Фаровете проблясват над поредния „полегнал полицай“ край вечното ни махленско уилище. Всъщност там се и поспряхме. Да го видя на нощно осветление. Не е кой знае колко важно…. Но тук изживях първия учебен ден на детето ми… Трепети, сълзи, букетчета, глъч, родителски срещи… Купчината „смет“ отпред. Даааа, нищо необичайно.
Нощем минават и събират сметта от „Чистота“. Със трашното име „Титан“. Прекрасно. Но под лампата видях купища стари книги. Натрупани. Някои леко приплъзнати, защото са били в „редичка“… Та, на тази купчина се плъзнали албуми. С детски портрети и надписи вътре. Наведох се и взех първия албум. Блесна с луксозната си подвързия. Седми „А“. И вътре – снимки на децата. Пожелания, благодарности… Лични съдби… Обещания. Възторзи и цитати на известни автори. За нещо си… Свързано с бъдеще, простор и наука… В този своеобразен хаос от всичко детско и бъдещо житейско съзрях огромното незачитане на миналото. Тук, в това скромно училище са учили буквичките хиляди дечица. Преди и след моя син. После имаше и една „Класическа гимназия“ там. „Натрупана“ в тази „смет“… Даже няма да осъмнат тези албуми на децата за техните учители.. Ще ги съберат „временно заетите“ труженици… Взех със себе си бляскавия албум. Случайно попаднал в моите ръце. Върнах се отново в колата. Отпрашихме за купона с моите приятели… Над София, в полите на вечната красавица Витоша…
Мира не ми даваше албумът. Забеляза и компанията, че съм се умислила нещо си… Един от приятелите ме прегърна. Топло, искрено, както едно време… „Хайде, Дони, ти си знаеше че тук е така… Не си скапвай настроението. С теб и тук сме,за да се нарадваме на своето приятелство. От времето на нашите училища…“ Доплака ми се за детските снимчици от „откраднатия албум“… Надникнаха в него и другите… Натъжих се… Протегнах си чашата за поредната наздравица с пожелание за незабравата. И… да си направим един нов албум със снимки… Истински. Който не е за хвърляне в боклука пред училището…

Щурчетата и самотната нощна улувица ме пренесоха в онова пространство на завършващо лято…
Пеят си щурчетата, а самотната улувица напомня за вечната наша спътница – съвестта. Отвори се небето и земята – за да погълне колебанията ми за реалност. Няма и не може да има колебание. Светът е старият, същият… Само ние не сме. Отделяме си времето на любовта и времето на незабравата. Надничаме обратно. Там ли е още старата любов? О, не е. Тя е стара и се е отдръпналя. Постояла е за миг на прага на нощта. Но другите ръце и другите устни напомнят: ела… Светът наоколо – не свсем същият. Светът се е преместил към другите устни и ръце… Сега и ти протегни своите. Ще намериш утехата. Ще откриеш и новото сърце. Ако почувстваш ритъма му… ще разбереш, няма стара любов. Няма и нова… Тя си е все същата. Само приеми тръпките… С тях ще усмириш и улувицата. И тя ще втренчи неиждащите си очи към новите ръце и устни.
Нощта е тайнството, в което си протегнала отново ръцете към другите устни и ръце… Докосваш и сърцето на другия… Така ли любовта оживява?
Така ли старинната тръпка е пак при тебе? Дай ѝ шанс да влезе в песента несложна на щурците. Дай ѝ и нощния цвят… Дай ѝ твоето малко сърчице. С ритъм на нощни щурци и улувица.
Отново ли нектарната луна е твоя? Ваша?
Даааа, без старата песен на щурчетата. И без новата ти тръпка. Изместената луна се вглежда. Вслушва се… Да, щурчовата песен е химнът с нов ритъм и нова гама.
Не е елегия. Това е зрялата любов. Дошла да погледа и послуша с теб онзи магичен ритъм на любовта… позабравен, но така обвиващ ръцете на другия около твоето поизстинало сърчице…