Месец: декември 2017

Дълго време исках да доразкажа една житейска историйка… Все нямаше време за това. Или настроението не беше подходящо… Всъщност, има много други историйки.
Преди три години аз видях края на тази. Някъде съм оставила и бележка. Една среща, един край на търсещи своята любов…
Всъщност, на летището беше и шумно, и напрегнато. Предпразнично. Пъстрота, нервност и трескави покупки преди или след път, в безмитния магазин…
В едно мъничко ъгълче, между два козметични щанда, стоеше една дама с брошка като лилия на ревера. Забелязвам ги аз такива неща. На фона на развлечените дрехи и шарении в косите, тази жена беше като островче на финеса. Около 65-те. Видимо напрегната. Очакваше някого.
Загледах се. Наблизо стоеше едно ослепително момиче, без капчица грим по лицето и прекрасни коси. С нежна блузка и модните този сезон панталони. Контраст. Но красив.
Към жената с цветната брошка се приближи млад мъж с букетче от лилии. Видимо, не много ентусиазиран. Но протегна букетчето и отправи една измъчена усмивка към дамата. Наблюдавах. Като в ням филм. Случвало се е на всеки да погледне към такива обекти…
Жената с елегантната външност поклащаше глава и леко се усмихваше на младия мъж. Русоляв, пораздърпан. Вижда се, дълго е пропътувал. Букетът стърчеше между двамата. Почти нелепо. Говореха си кратки фрази. После момчето се обърна към красивото момиче. И букетът полетя, легна в протегнатите ръце на момичето с искрящите коси. Без шумна възторжена тирада. Прегръдка и две сълзи по бузите на двамата. Красиво…
Жената с брошката-лилия стоеше на същото място и бършеше своите сълзи. Не беше тъжна. Нито напрегната.
Беше видимо доволна… Грешката е поправена. Аз си помислих различни неща, случили се преди тази среща в безмитния магазин на огромното летище… Сигурно е финал на някаква кореспонденция. И начало на любовна история? Но беше приятно да гледам тази среща, безмълвието и радостта….
После момичето нещо каза. Измъкна от ухото си някаква дребна висулка. Слухово апаратче…. Смях, тих… Да, в света на тишината между тях, нямаше място за други размисли и суета…
Но, понеже е празник и вълшебните неща се случват.
Поднесени като букет от бели лилии.

Преди доста време… Зима и такава тъма, като днешната. Планетата се е килнала на една страна и така ще откара до средата на януари.
С Борис седяхме в нашето любимо кафене. Говорехме си за много неща. Рядко се виждаме, отнесени от личните си съдби. А и Коледните срещи са доста задушевни.
Зад мен на масичката се настани двойка. Нежно шумолене на тетрадката с менюто. Поръчка и усмивки. Келнерка и клиенти. Но, все пак, усмивки.
Нямаше да се обърна, ако не беше едно дребно наглед небрежно премятане на зимни палта. С крайчето на погледа си видях познат шал. Да, да… Шалът на жената ми е познат.
Не посмях да се обърна. Оставих края на погледа си върху фината вълнена тъкан. А жената зад този шал? Позната ми е. Струва ми се. Върнах се в годините, когато нямаше много такива шалове. Кашмирена тъкан, с характерните щампи. И разцветки. Скъпи неща, дори и тогава. Купуваха ги хората с повече усет към истинските материи. И ние някога купихме от модна къще “Албена” в София.Помните ли я?
Сега, обаче, този шал ме грабна. Почувствах се провокирана. Поради студа навън, жената измъкна шала към себе си и наметна раменете си. Нейният кавалер внимателно ѝ помогна. Да, моя далечна роднина.
Отдавна съм загубила контакт с нея. Беше в Америка. Съпругът ѝ е известен хирург и двамата заминаха доста отдавна. От общи познати знаех, че добре са се устроили. Той работи, а тя… Не помня нейната професия. Помня нейната елегантност и вкус… Така се случи, че животът ни поразпиля. Беше преди повече от… много години. Когато заминаха. Тогава всички заминаваха. И те не се обаждаха дълго време. Ние, залисани от революции, втрещени от промени, останахме в мрачната ни родина. После, едни близки ни донесоха и котарака им у нас. Защото заминаха там и те. Този котак беше прекрасен сиамец. И го обикнахме. Животинката остана до своята тежка смърт при нас. Голяма душичка беше. Красив сиамски добродушко… След това се пръснахме и ние… В семейството ми се засели тъгата и неизбежната за българите безизходица. След смърт е винаги така…
Много исках да се обърна назад и да видя тази жена зад мен. Дали не греша? Не се чуваше разговорът зад гърба ми. Бяха дискретни. Единствено кашмиреният шал с харктерната тъкан и щампа издаде далечния спомен… И усещането на вечност. С Борис трябваше да си тръгваме. Минавайки към изхода, вгледах се в хората на масиччката зад мен. Да. Кашмиреният шал беше върху раменете на моята роднина… Усмивки. Нежна прегръдка. Опит за стопяване на десетките години… Е, моля. Времето не било фактор?! Времето е всичко понякога… Като кашмирените шалове. Разбира се, има хубава история за жена и мъж. Ще я доразкажа, когато ми се усмихва и когато седим зад витрината на онова кафене. С жената, която ми е далечна роднина.

Случката може и да не е истинска. По Коледа има регистрирани много чудеса. В моята група идва една мила стара жена, която рядко взема участие в нашите скромни беседи. Повече от моите събеседници са хора току-що преживели тежки инфаркти или други подобни заболявания. На тях им е трудно да се откажат от мрачните спомени отпреди няколкото седмици. И на мен ми е трудно да прекъсна спомените им. Затова вечер се прибирам като изцеден лимон.
Та тази мила стара жена мълчи с всички. Седи някак си на крайчето на стола, наблюдава мен, взира се в другите хора внимателно и не проговаря. Винаги се усмихва сдържано. А усмивката ѝ е красива. Носи си и една кутия с конци за плетене. Виж, в плетенето няма да се справя. Ще викам Инге за подкрепление. Оказа се, че жената е с едно изкуствено око. Значи, ще зова за помощ и д-р Кристел.
Вчера отновво се събрахме и открихме серията срещи, посветенни на подаръците. Милата жена мълчеше. Другите ми подопечни внимателно подбираха думички, с които разказваха за домашните приготовления за Адвент-а. Вълшебното, мистериоззно време през годината, събиращо семействата. В които нежно се помни за християнската семейна любов. Самотната жена пак беше с кутийката с плетките. Пак се усмихваше и мълчеше. Повикаха ме да я поразпитам, какво ще правим и какви са нейните желания.
Преди това отворих картона ѝ. Живее самотно. Недалеч. Идва пеша. Без придружител. Работила е в съседния санаториум, масажиска на тежки случаи на пареза. Има син, който е директор на юридиеска кантора в Баден, жена и 3 деца….
Приближих се към нея смутено и с полувъпрос-поуотговор: шалчета ли ще плетем за децата. Аз не умея, но Инге може, а и другите от групата знаят и ще помогнат.
Жената тъжно, почти неподвижно седейки на стола, обви с поглед всички нас. Знаех вече, че едното ѝ око е изкуствено. Знаех и кога е загубила окото си. Зрението ѝ не е увредено, но е подтисната. Не носи превръзка на главата, за да прикрие неподвижния предмет в окото си. Въпреки, че трябва.
Приседнах и двете се усамотихме в разговора за занятието ни. Така изглеждаше.
Тихата жена с хубавата усмивка разказа, че е изгубила окото си отдавна, цивилизовано е оперирана в съседния санаториум за слепи. Живеела сама и отглеждала сина си. Палав юноша, който се сбил с приятели заради спор за нещо си… получил травма и нараняване ня едното око. Абсолвентът от колежа имало опасност да ослепее. Майката дарила окото си. Останала празната яма, прикрита с превръзката върху хубавото лице на добрата и работлива жена.
Минали години, синът станал адвокат и шеф. Оженил се. Деца се народили. Но се срамували от майката с неугледната превръзка на лицето. Работеща в съседния санаториум като масажистка на тежки парези. Разбрала за моята група, вдъхваща надежда за приобщаване към живия живот… Дошла при нас.
Седях и тъжно кръстосвах нелепи наметки и плетеници, подсказани ми от моите”ученички”. Плета лента за тюрбан, който да обвие красивата посребрена глава на нежеланата майка. За да може да се вижда със семеството на сина си. Големият и известен адвокат, красив и с усмиващи се две очи.
Бях при него на кратък разговор. Показа, разказа и аз попитах, кой би се изплашил от една майка, подарила окото на собствения си син. Преди доста години. Отговори ми, че никой не се плаши. А е само бариера, която майката не е успяла да свали дълго време и се стеснява, че е едноока…
Може ли след следващото ни “занятие”да дойдете и да я вземете. Настоях. За да я отведете в своя просторен дом с внучета и атмсфера на Адвент.
Усмиха се широко адвокатът-началник и действително: вечерта пред входа, една жена с усмивка и топло яке чакаше милата ми пациентка с плетен тюрбан. Елегентната лимузина на сина ги отведе към топлия дом. В който я чакаше семейството.