Месец: февруари 2021

/ Епиграф на филма „Списъкът на Шиндлер“ /

„Триумфът на злото е бездействието на добрия човек (всичко, което е необходимо за триумфа на злото е, че добрите хора не правят нищо)“.

„Човек не е това,което иска да бъде,а е това,което не може да не бъде“ е казал един истински виртуоз на словото,Съмърсет Моъм…Всичко може да ни се случва,включително и това ,което не искаме.Но да бъдем това,което не сме-това е невъзможно…Скоро седнах в едно малко кафене и се зачетох в поредните критики към съвременните обществени порядки тук и там…Влакът скоро ще пристигне и аз побързах с поръчката…Миловидната келнерка се усмихна и ми обеща да е кратко чакането…Продължих да надничам във вестинкарските колони-и нищо не ми допадна…“Обществен порядък““сигурност“ и незнамси какво…Във времето,когато нищо не е на мястото си…Според нашите представи за обещствена субординация…Щурат се на глутници циганки и цигани „европейски гражданки и граждани“.Просят наоколо.Сноват брадати млади мъже-нашественици от други земи и светове…Надничат в кафето и смутени девойки с твърде кресливи гримирани физиономии.Пъстър свят…Като в пристанището на Хамбург или друго някое….Пък нищо не грабва внианието ми.Влакът още не е пристигнал.Аз съм подранила…ДокатоооНа съседната маса се настани една впечатляваща двойка…Един снажен,елегантно облечен застаряващ мъж.И една сочна,небрежно наметната с мантото си русолява млада дама,с очила и прибрана коса…В цялото това описание не мога да впиша онези акценти,които правят двойката отличаваща се от приетия“обществен ред“.Всичко у двамата е толкова индивидуално и вдъхващо симпатия и особен вид уважение.Думичката не е открита.Елегантният и правещ впечатление мъж се отправи към витрината с тортичките и прочие лакомства.Кратък диалог между него и продавачката…В това време неговата млада дама небрежно смъкна наметалото,прехвърли го на съседния стол.В куфарчето с колелца до нея явно имаше нещо,което ѝ трябваше.Непринудено се наведе да си търси в хаоса нужното „нещо“.Забравйки, че е с мини рокля и навеждайки се …Аз се позасмях,защото цялото поведение на хубавата блондинка ми даде отговора към напъващите се журналисти да опишат правилата на поведение или самоконтрол.И този отговор не е брутален или нещо друго .Просто,трябва да си себе си.Дали роклята ти е къса,панталонът тесен и къс…А роклята,неуспяваща да закрие красивите крака на блондинката…Няма много варианти на отговор.У дома си е тази двойка,нешумна и кротко пиеща чай в студения петъчен следобед.С кратко докосване на ръцете..Дали тези минутки са увертюрата на красив завършек на седмицата или раздяла след няколко почивни дни…Те си знаят какво предстои.Но пиенето на чай,в уютното кафене,непринудените кратки фрази между тях…Подсказка за една спокойна и уверена в себе си част от обществения пейзаж.без шум и парадност настояваща за своята независимост.Както и за това,че тази прослойка от людската гмеж търси и иска своето право на недокосване от останалите …Тишината около тази двойка ми даде своеобразен подтик към възхита от независимостта и усещането за освободеност.Може наистина да пресилваме някои неща.Може да недооценяваме дребните но искрени жестове на индивидуалност.Вън от журналистическите и управленски матрици.Само формите на общуване могат да подскажат на цялата тъжна околност колко е важно да си „себе си“.И да не допускаш другите да нарушат твоето лично пространство.В което си най-много „себе си“…Влакът беше пристигнал.Видях тракащите куфарчета по тротоарите.Станах и се запътих да срещна тези,които очаквах за моя уикенд.Тихо …Излизайки,мернах с очи,как красивата блондинка и нейният впечатляващ мъж се обърнаха след мен…Дали защото ги наблюдавах крадешком?С нескрита симпатия…Всъщност,празникът започва в петък.

18 Февруари е особен ден!!!Зимен,свиреп откъм история и щедър откъм спомени!Много години сме почитали като свещена паметта на Апостола.Аз от детството си нося малка „кутийка в душата“,събрала много байтове памет за този най-велик българин.Там,над Хисаря ,осветен с прожектори/понякога изпочупени /.Ние бяхме неговите поклонници и обожатели.Знаехме за изпепеляващата му любов с красивата жена от „Алтън Ловеч“…Не му се сърдехме,почитахме го.Та той си е нямал никого и нищо,освен срещите с местните комитети.И никому нищо не е поискал за себе си.След всяка „комитетска“вечер,всеки е отивал в дома си при булката и децата.Апостолът е поемал път към друг комитет.И така…До Къкринското ханче…Днес,когато народът изпусталял се пъне да обещава,че ще спазва завета му…На мен/и не само /ми стана тъжно.По съвкупност.А откровеното незачитане на светинята Левски и неговата изключителност,съвсем силно натъжава.Едната болезнена думичка от неговото тефтерче,мрачната пелена от невежество и сбутанящина…Така отминават най-българските жалостиви дни…Насред зима и насред София.Под прозорците на някогашния ми университет…И винаги беше на 19 февруари!Мълчаливо се обича…

В едно училище учителката решила да мотивира учениците си. Задала им съчетание на тема, която всеки сам да избере, а победителят щял да получи подарък – ботуши. Ботушите стояли на катедрата и това още повече мотивирало децата.След половин час завършили съчиненията и ги предали на учителката. Тя била много затруднена, защото всички били написани прекрасно. Кой най-много е заслужил ботушите? – се питала тя. Какво да направи?Тогава тя взела решение :Ще теглим жребий. Помолила всяко дете да напише името си на листче и ги сложили в една кутия..След като разбъркала листчета, учителката изтеглила късметлията :ВАФФА АБДЕЛКАРИМ. Всички деца ръкопляскали и поздравявали ВАФФА! А, тя плачела от щастие, прегърнала ботушките.Доволна от успешния ден, вечерта учителката разказала на мъжа си историята, плачейки. Той я изслушал, радвал се, но я попитал, защо плаче, след като всичко е завършило благополучно?Отговорът на жена му го поразил :- Истината е, че в кутията с листчетата, с имената на децата, всички листчета бяха с едно и също име :ВАФФА АБДЕЛКАРИМ – казала учителката.Децата са знаели за бедността, в която живее момиченцето и без да мислят за себе си, са решили да й помогнат, като направят така, че да получи розовите ботушки!Сауле Азим

• 

• 

• 

По-велико море

Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него.Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче.Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива скала – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.– Това е песимистът – каза душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем.Продължихме и стигнахме до вдадена в морето ивица суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла скала – той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.Това е оптимистът – каза душата ми. – И той не бива да види голите ни тела.Поехме отново и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата.– И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец.Отминахме нататък.И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи вълни, които непрестанно я изличаваха. Ала той я очертаваше наново и наново.– Това е мистикът – каза душата ми. – Да бягаме далеч от него.И продължихме до тихо заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо.– Това е идеалистът – рече душата ми. – Той със сигурност не бива да види голотата ни.И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:– Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му.И душата ми каза:– Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схване, и се залавя за някоя подробност.Закрачихме отново. И сред камънаци и бурени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:– Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.– Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът.Тогава безмерна печал се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й.– Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.„Безумецът“Халил Джубран Халил

Беше преди девет зими.За мен беше вече ясно кога ще си тръгна от Родината.Късна зима,или ранна пролет….Имаше локви,сняг,студено.Полутъмно.Отправих се към „Ал.Невски“.Обичам да ходя там.Да заставам в сумрака под купола…И тогава пак отидох.Нямаше никой.Отворени вратите,светлинки и църковна омара.Запалих свещите си.За живи и мъртви.Не продумах нищичко.Не можах да се сетя какво да кажа.И на кого.Сама в огромната църква.Само някой на гишето за свещи.Вселенска самота…Скъпите хора не са с мен.Те са някъде над купола.Но си мълчат.Нито ме упрекнаха,нито ме похвалиха.Не се и виждат,защото мъртвите хора нямат лица за света…Тръгнах си тихо и много бавно.Пред стъпалата,на паважа стоеше Дядо Добри.Сам и побелял.Като светлик.Пуснах левчетата си в кутийката му.Със своята блага полуусмивка и приведен…Напомни ми Свети Петър,някак си.Беше последният,когото срещнах на моята земя и моята махала.Благословия изрекох…Късно в нощта самолетът ме отведе до неопознато пространство.Бог да прости Дядо Добри…Истинската душа.Която мнозина отминаваха.

Без драми и сълзи беше това сбогуване.

/Отдавна съм разказала тази последна моя среща с добрия Дядо Добри/