Кратък квартален етюд.
Заваля и решихме да се приберем набързо.
Със синковеца винаги е хубаво,каквото и да е времето.Но се поизморихме.Той продължи нагоре,за да отключва .Аз хлътнах в кварталното магазинче. Есен, Октомври,вали тихичко…добре е да направя любимия компот от ябълки с малко канела.Е,може и листенце от индрише./Поне две саксийки си купих преди 3-4 дни. Обичам този аромат/. Жената за щанда бършеше обилно кървящата си китка на ръката.Разрязала се с някакъв кашон. Не изказа никакви оплаквания.Сподели,че е така от половин час.Притесних се. Познавам тази жена от дълги години- все в това магазинче.Много ми стана мъчно. Не ми дойде на ум даже какво успокоително мога да ѝ кажа.
В това време,тихо,влачейки крака,влезе възрастен господин.По съседски ,небрежно облечен,мълчаливо протегна някакви листчета.Поогледах се.Други хора нямаше.Пладне е.Той продължи да протяга ръка и продвачката пое листчетата.Някак ,горчиво се усмихна,махна от ръката си почервенялата книжна салфетка.После постави подадената стерилна лепенка.Съседът си тръгна безмълвно от „Магазинчето на Христо“.
Беше лекар в кварталната поликлиника.Някога.
Сега е възрастен господин,с овехтяла домашна жилетка.
След нас шумно нахлуха за покупки тръгващи си от работа чиновнички от банката. Подвиквайки си,чупейки „новите си устни“ и „вежди“. Арогантно и просташки.
И аз се изнизах.
Продължи да е есенно навън и в душата ми.
