Месец: февруари 2024

В края на зимата всички искаме да си поемем свеж дъх.Да погледнем високо над върховете на крайпътните дървета.

И днес,към вечерта си потбутвах спомените и натежалите тефтери със стари преживявания.

Според законите,трябва да се пререгистрират уредите в жилището, „в случай на,,,“.

Влязох в „Топлофикация“. Бездушната чиновничка надменно ме погледна над очилата си,надникна в нотариалния акт-и отметна нещоси.

В „Софийска вода“ почти същото.Но момичето зад гишето подхвърли,че трябва да се пререгистрирам в общината и тогава да отида при тях. Въздъхнах. Тръгнах си с походката на човек, който няма изход за слънчевата страна на улицата. Сама не знам защо,но не ми се искаше да отида в общината ни. Някога от тази община излязохме с моя избраник щастливо усмихнати.Като нова семейна двойка. Пък сегааа… Нямах избор. Навън вече вее зимен вятър и немилостиво отвява емоциите ми.

На третия етаж в общината сложили преграда.Чиновниците си опазват дистанцията от „простолюдието“. Пристъпих към дебелата жена.Седи в един стабилен стол и очаква поредната си жертва,мечтаеща за справка. Заситних смирено и протегнах един лист с изписано тъжно събитие. Поогледа ме , поиска паспортите, актове за раждания и пр…

А аз носех само документ за настъпила смърт. Понечи да ме върне за проклетите документи. Със сигурност видът ми е бил отчайващо безнадежден за някаква такса“под масата“. Отвори някакви твфтери /тогава нямаше електронни системи/. Измъкна някаква бланка от чекмеджето до шкембето ѝ. И попълни бланката. Единствената дума,която изписа в стандартния документ беше „Вдовица“. Шляпна някакъв печат и се подписа за „Районен кмет“/или нещо такова/.

Най-трудната „титла“ в моя живот.

Дневникът

В клиниката за онкоболни деца няма глъч и не звъни детски смях.

Само за кратко време има някакво оживление.Когато минава визитация.Или санитарките наглеждат стаите и малките пациенти.

Иринка е тук санитарка от няколко месеца.На половин работен ден.След основната си работа. Винаги идва следобед и си тръгва преди да потъне в мрака сивото здание на болницата.

И днес така.Отвори вратата на стая номер 10.Странно,само едното легло е заето.И в него лежи Сашко. Нов е и много слаб.Почти прозрачен. Но очичките му -същински звездици. Поусмихна се и простичко предложи запознанството си.

„Аз съм Сашко,На 15 години съм.Нямам родители. Пияници били и ме оставили“.

Иринка потрепери,съвсем изчезналата усмивка се плъзна по устните ѝ.Продума тихо „Аз се казвам Ирина.Идвам тук като на втора работа.Събирам пари за делото по изчезналата ми дъщеричка. Вече втора година я издирвам.Ходя по разни градове и болници-все с надежда да я видя.Не мога да повярвам,че така може да изчезне 20-годишна студентка“.

Сашко протегна полупрозрачната ситънка ръка ,поглади Иринка,която измиваше пода под леглото му.Тихо каза също „Ще се намери,лельо Ирина“.Отпусна се уморен на възглавницата.Само красивите му коси се открояваха в сумрака на есенната привечер.

Ирина приключи своята работа,измъкна се и почти се затича през малкия парк.Стигна до малката църквица зад дърветата. Имаше светлинка вътре.Влезе и запали две свещици-за малкия Сашко от болничната стая.И за изчезналата си дъщеричка, Полина.Сълзите обливаха лицето на жената под полуизтъркания шал. Почти зимната вечер погълна уморената жена.

На другия ден беше вече побеляла цялата градинка пред болницата. Иринка набързо слезе от тролея,изтича до будката за вестници. Помоли за една тетрадка и химикалка. И допълни,че ще плати,като получи заплата. Продавачката разбиращо кимна.

Иринка се понесе по хлъзгавата алея . На един дъх изкачи тихото стълбище до стая номер 10. Искаше да подари тетрадката и химикалката на Сашко. Да си записва неща,които ще му се случват през зимата. Докато оздравее.

На вратата се сблъска със сестрата. Подутите ѝ очи казаха всичко.

Иринка пъхна тетрадката в чантата.Химикалката подари на касиерката,която надвечер донесе заплатата.

А утре ще занесе тези пари на адвоката,за да продължат издирването на нейната изчезнала дъщеричка. Ще остави малко парички и за свещици за Сашко от стая номер 10. Ще ги занесе в църквицата,в края на парка.Пред болницата…

„Човек не е това,което иска да бъде,а е това,което не може да не бъде“ е казал един истински виртуоз на словото,Съмърсет Моъм…Всичко може да ни се случва,включително и това ,което не искаме.Но да бъдем това,което не сме-това е невъзможно…Скоро седнах в едно малко кафене и се зачетох в поредните критики към съвременните обществени порядки тук и там…Влакът скоро ще пристигне и аз побързах с поръчката…Миловидната келнерка се усмихна и ми обеща да е кратко чакането…

Продължих да надничам във вестникарските колони-и нищо не ми допадна…“Обществен порядък““сигурност“ и незнамси какво…Във времето,когато нищо не е на мястото си…Според нашите представи за обществена субординация…Щурат се на глутници циганки и цигани „европейски гражданки и граждани“.Просят наоколо.Сноват брадати млади мъже-нашественици от други земи и светове…Надничат в кафето и смутени девойки с твърде кресливи гримирани физиономии.Пъстър свят…Като в пристанището на Хамбург или друго някое….Пък нищо не грабва внианието ми.Влакът още не е пристигнал.Аз съм подранила…Докатооо

На съседната маса се настани една впечатляваща двойка…Един снажен,елегантно облечен застаряващ мъж.И една сочна,небрежно наметната с мантото си русолява млада дама,с очила и прибрана коса…

В цялото това описание не мога да впиша онези акценти,които правят двойката отличаваща се от приетия“обществен ред“. Всичко у двамата е толкова индивидуално и вдъхващо симпатия и особен вид уважение.Думичката не е открита.Елегантният и правещ впечатление мъж се отправи към витрината с тортичките и прочие лакомства.Кратък диалог между него и продавачката…

В това време неговата млада дама небрежно смъкна наметалото,прехвърли го на съседния стол.В куфарчето с колелца до нея явно имаше нещо,което ѝ трябваше.Непринудено се наведе да си търси в хаоса нужното „нещо“.Забравйки, че е с мини рокля и навеждайки се …Аз се позасмях,защото цялото поведение на хубавата блондинка ми даде отговора към напъващите се журналисти да опишат правилата на поведение или самоконтрол.И този отговор не е брутален или нещо друго .Просто,трябва да си себе си.Дали роклята ти е къса,панталонът тесен и къс…А роклята,неуспяваща да закрие красивите крака на блондинката…Няма много варианти на отговор.

У дома си е тази двойка,нешумна и кротко пиеща чай в студения петъчен следобед.С кратко докосване на ръцете..Дали тези минутки са увертюрата на красив завършек на седмицата или раздяла след няколко почивни дни…Те си знаят какво предстои.Но пиенето на чай,в уютното кафене,непринудените кратки фрази между тях…Подсказка за една спокойна и уверена в себе си част от обществения пейзаж.без шум и парадност настояваща за своята независимост.Както и за това,че тази прослойка от людската гмеж търси и иска своето право на недокосване от останалите …Тишината около тази двойка ми даде своеобразен подтик към възхита от независимостта и усещането за освободеност.

Може наистина да пресилваме някои неща.Може да недооценяваме дребните но искрени жестове на индивидуалност.Вън от журналистическите и управленски матрици.

Само формите на общуване могат да подскажат на цялата тъжна околност колко е важно да си „себе си“. И да не допускаш другите да нарушат твоето лично пространство.В което си най-много „себе си“…

ПП.Това беше преди 7-8 години.В очакване на влака ми,се насладих на една хубава „местна“ двойка.Дават облик на една нация,град или дори кафене.

Интервюто.

Когато бяхме ученички в гимназията,с приятелките обичахме да се разходим или

„по стъргалото“,или до „Баш Бунар“.

Имаше известни ограничения,но ние бяхме доста изобретателни.

Много често,аз служех за „прикритие“ -с акордеона ми. Гордо го разнасяхме из навалицата.Двете бяха по-едрички от мен и помагаха.Изобщо- шерпи.И двете си имаха гаджета, а аз – като маскировка и пред майките им.

И никой не можеше да се усъмни в нас,че сме нарушителки.

Понеже-утре или след седмица-имаше концерти.В които неизменно участвах.И моят боен акордеон достолепно лъскаше

обществения ни престиж.

Особеното очарование в малките градове,беше да сложим ученическите чанти в краката си,акордеона -между нас .

Под липата на ъгъла пред нас.И търпеливото очакване на напиращата ни младост. За да пометем доста форми на послушание. И да отсвирим красиви интродукции за любовта,красотата и мечтани успехи.

Всъщност, аз обичах динамиката в онзи вид. И, когато дойде в гимназията журналист от „Заря на комунизма“ да ме интервюира/лелеле как звучи/ за последния фестивал,аз не успях да измисля нищо по-добро от това,да се направя на комедиянтка и му изтананиках етюд от любимия ми валс-мюзет.

Голям смях падна от съучениците ми.

„Как да го изпея това сега в статия?“

Аз продължих да се смея и казах…“с фалцет“. Журналистът беше големият и уважаван Георги Мишев.

/А в бележника ми лъсна поредната забележка от класния ни. Същинско страшилище в математиката Илия Вълков. Нямах проблеми в тази област,знайно е/.

ПП.Отдавна съм разказвала тази случка. И с много категоричност ще повтарям- никой не може да промени миналото си. Особено когато се касае за такива незначителни за днешното време събития,като гръмкото понятие ИНТЕРВЮ. Но пък тогава имаше „желязна завеса“.Кой да знае колко събития после ще се случат.