Sofia Dona Stamov4.10.2020 · Защото е Октомври.Има много магични неща в октомврийските вечерни часове.Тихият шум на поредния дъждец…Шумоленето на листата,които завинаги напускат своята висота.И пожълтели,отбрулени, се приземяват под нашите нозе…Предлагат ни последните си ласки..макар и ниско паднали.Такива едни неща се случват и с хората.Често наблюдавам как доста напети момци и девойки се свиват след някой съдбовен удар /здравословен или социален/. Напрежението от това „да не ги срещнат стари познати“ и да ги видят в окаяното им състояние,е огромно.Притискат шаловете си над брадичката,свиват неудобно раменете си…Смаляват се .Понякога за дни.Понякога за часове.Смутено бъркат в джобовете на якето си.Или съсредоточено реят поглед над нашия хоризонт.Стеснително оглеждат прашната витрина на кварталния хоремаг или будката със стари вестници.Болезнено присвиват очи,избягвайки срещата с нашите очи…Не,не си измислям.Наблюдавам,отгатвам,съчувствам.Докато сме млади -не е толкова болезнена срещата с реалната визия на хората,които познаваме.Или та знаят за нас,но са ни игнорирали поради различни причини…После-съдбата ни е отдалечила.Ние сме позабравени.Новите физиономии над паветата са други.Кестените са прегорели над тротуарите.Ние сме се върнали в „пространството“и отново се реем в старите орбити.Неволно срещаме предишните физиономии.Очукани,охлузени ,надебелели,окуцели,обеднели…Остарели…Ние-също.
Тъжно някак си.Нали?И Октомври не спира да издува бузите на ветровете си.И Октомври затваря изходите към новите спасителни пространства.Опитва се да диктува есенен ритъм.А ние искаме да отложим тези негови пориви….И,като няма как да спрем това заесеняване- вземем,че се влюбим .Но истински.Не курортно.Все пак,старите паважи и тротоари поемат част от неудобствата на онези,които са остарявали и овехтявали там.На такъв тротоар,до малката масичка,седи посърналата горделивост на мнозина…Отдалечавам се тихо,защото помня още кой как ме избягваше,когато ми беше непоносимо тежко да нося черното шалче…А сега е лесно.Носим маски…
