Пианото с велурения калъф.
Винаги сцените загасяват осветленията си,когато концертите свършват.Затварят роялите.Покриват ги със защитни калъфи.Умореният пианист слиза .Без букетите.Там.пред първото стъпало очаква тя-несбъднатата мечта.С русите ,изящни извивки на красивата фризура.Нежна,като видение.А са били заедно деца, юноши. И сцената обща. Кратка задгранична специализация на феноменалния пианист. Лека отстъпка от ученическата любов. Бърз брак с най-известния невролог. Учителско място в престижната гимназия. Успокоение за родителите. Равномерен живот в красивото градче под белите скали,над синята река. Краят на специализацията и задъханото завръщане на блестящия пианист…Но русокосата музикална учителка е вече жена на друг и майка на две близначета…Букетът се изплъзва,полита към синята река като болна птица. Сълзи,които разцепват сърцето на красивия пианист. Случвало ми се е да пропътувам половин държава,за да слушам как свири този ярък мъж.После, зад сцената да виждам милувките по русите букли наведената главица. Плъзгащата се лимузина поглъща двамата заклети любовници до старост.Аз молех да ми разрешат да погледна зад сцената.От дете знаех за тази любов между красивата пианистка-учителка и световният виртуоз.Така отлетяха годините.Нейните близнаци пораснаха,старият невролог почина.Пианистът заболя от паркинсон. Оттегли се,Остана смирено наведената руса глава зад сцената.След всеки клавирен концерт…Няколко години няма тези срещи. мъртви са. Остана роялът, рядко отварян калъф.От дете знаех за тази любов. Дочух разказа на моя вуйчо някога,който е бил техен класен ръководител…О съжаляваше за тяхната любов. И аз подсмърчах редовно след всеки концерт. И исках да изскоча от публиката им,да им кажа да не се разделят вече…Ама, годините станаха бреме за двамата. Сега пианото мълчи в един музей.В един южен градец…Събира прахоляка.
