Само спомен.
Когато ни приемаха в комсомолската организация се вълнувахме.Учихме устава,опитвахме се да се държим прилично в училище.Даже носехме пазарските чанти на съседките в Махалата.Аз,като натегачка,веднъж изхлузих акордеона от раменете си,метнах го на пейката пред комшиите и хукнах да догоня баба Тотка.Тя мъкнеше една мрежеста чанта пълна с картофи,зеле,хляб и разни работи още.Прозрачна,домашно плетена чанта.Продаваха ги на „Сър пазар“ по две за лев.Всички виждахме кой какво си е купил.Как да не помогнем?
Та,тъкмо настигнах баба Тотка пред портата ѝ,когато нещо изръмжа.Стори ни се страшно .Ръмжене и трясък.Баба Тотка тъкмо ми подаваше мрежестата чантичка.Почти изпуснах дръжките от уплаха.Затъркаляха се картофите,лук,сирене…Пълен шаш.Тя ме погледна строго и напътствено ми рече:“Вместо да ми пилееш продуктите…Погрижи се за акордеона си“.Вцепених се.
Спомних си ,че зарязах музиката си насред тротоара…Дали е останало нещо ?Ами да…има останки .Разпердушени ноти,разтворен акордеон насред тротоара и ученическата чанта с размъкнати тетрадки,мастилница,боички по рисуване и още тогавашни „Съкровища“.Замръзнах.До този тротоарен „натюрморт“лежеше едно момче от нашия клас,Борис.Най-дългият от всичките.Малко встрани се въргаляше и колелото му.
Зарязах баба Тотка и пръснатите покупки.Хукнах назад да спасявам моите вещи от стенещия в прах и рани Борис.
Ужасно се ядосах и му викнах „Ей,джолан,къде гледаш?“
След няколко дена имаше комсомолско събрание.
Уж щяха да ме приемат…Всичко беше прекрасно до момента,в който Борис се изпъчи напред и каза:
„Не съм съгласен да я приемем.Онзи ден ме нарече Джолан“..Нямаше баба Тотка на сбирката,за да каже,че пръснах картофите ѝ.И майка ми я нямаше,за да каже колко дни след това пробвах да наместя рисунките в блокчето си.И не можах да нарисувам домашното си под гръмкото название „Кратунка“…
Та,разбирам ги „комсомолците“ от управленските канцеларии.Пръснаха картофите и лука…
Сега искат и европейските картофи да направят на едно „нищо“…
А,знаете,моите случки са изстрадани…
