Още зеленее тревичка.Есента до днес беше доста щедра кум нас.Дори невероятно щедра.И всекидневните разходки из тихите улички край Реката и Езерото настройват душите ни за малки елегични изживявания.Гледам.в далечината често една жена се разхожда със своето кученце.То тича пред нея,после закачливо се завръща и носи подарък-я някоя суха клонка или някоя захвърлена стара обувка от крайпътната отбивка.Не знаех нищо за жената,нито пък кучето ме припознаваше. Често вървяхме едни срещу други…Докато веднъж ,току пред самотно стоящия корпус на бъдещия ЛИДЪЛ жената паднала. И не можела да се изправи.Наоколо няма други сгради,празна поляна.Изсъхнала от сушата трева и замъглена пътечка за редките минувачи от съседната гара на електричката.Иначе,на 100 метра е главният път за Виена. Но тези 100 метра е трудно да се изминат със току що счупен или навехнат крак. И аз реших една вечер да съкратя пътя оот гаричката,през новия ЛИДЪЛ…
В сумрака е трудно да видиш всичко.Кученцето тичаше безпомощно около своята стопанка,лежаща в прашната суха трева.Когато приближих,смрачаването беше още по-неприятно.Жената стенеше тихо,а кучето тичаше в кръг.Спусна се към мен и откровено зави.Така жално,че аз дори за миг не се поколебах-наведох се да го погаля.А то отскови и все едно ме повика след себе си.Видях лежащата жена и разпръсната край нея чанта:портмоне,козметика,ключове и прочие.Не видях телефон.Милата.Беше измръзнала.Колко ли време е така на земята? И аз гвърлих моята чантичка. Задърпах я,в опит да я изправя. Кучето млъкна.И неподвижно ме гледаше.Задърпах отново жената,тя простена и се отпусна още по безсилна.
„Имате ли близки наоколо? Как се казвате? „
Жената ми посочи ключовете до чантата си.В мрака едва се виждат.Каза ми: „Живея наблизо до вас.Познавам ви.Колата е на паркинга пред магазина,но не мога да вървя,дори не мога да се изправя.Тъмницата лепкава,как да премина поляната и как да кача жената.
Помислих съвсем изплашена,че няма надежда да я влача. Далечко е.И затичах към паркинга.Заоглеждах се за окъсняли купувачи,да ги помоля за помощ.Фо един Опел мъж и жена товярят багажника. Смутено им заобяснявах за бедстващата жена. Две минутки – бяхме вече до жената в пепелта.На фарове събрахме всички неща в чантичката ѝ,мъжът вече държеше жената за раменете и се мъчеше да я изправи.Напразно. С неговата спътничка се впуснахме и съвсем нескопосно помъкнахме пострадалата жена към отворената врата.Буквално я измъкнахме.Тя нямаше сили да стене.Замря в очакване на ново терзание.
Мъжът ме изгледа делово,каза че тръгват за близката болница,а на мен каза да закарам колата на жената у тях,щом ми е съседка.Те ще я оставят там за прегледи,ще я придружават.Поиска ми и телефонен номер.Аз всичко изпълних механично.Тръгнах бързо отново към паркинга.Тъмнината се разсече от фаровете на забързания Опел с пострадалата. Едва сега се сетих,че имаше и куче. А то стоеше като вкопано до мен,наблюдаваше как отключвам колата на съседката.Скочи на седалката и отново се втренчи в мен.Все едно,че искаше да ми показва пътя за дома му.И да чакаме там стопанката.
Така и направихме.По-късно дойдоха от болницата,разказаха какво е положението…Поискаха лекарствата на жената,да ѝ ги занесат .Тършувахме старателно,открихме ги, опаковахме ги.
Изпратихме ги с новите ни приятели.
После се върнахме,зачакахме новини.Съвсем се стъмни.нахраних доброто куче,то учтиво заспа в креватчето си.
Аз се изнесох към моята къща.С отворен телефон за новини от болницата.
И така,повече от месец,ние с кучето чакаме стопанката.На двора вече е коледно./Намерихме украсата за входната врата и…Отново чакаме вести от болницата.Там ходят приятелите с „Опела“.
Такива едни почти зимни случки.
