Прощаването и обиждането.
В понеделник имам една среща,която е изключително важна,да не кажа съдбоносна.От известно време се готвя за нея така акуратно и усилно!
В тази среща има личностно натоварване,бреме през годините,пренесено като карма.
Ами така.
В даден момент от живота ни се случи срив.Свлачище на ценности.Обидни оценки и категории .Няма как да преминеш на другия бряг,ако някой не протегне ръка…А това протягане все не идва.Времето ти отлита,вселената извъртява поредната си витка на спиралата.И,ето те на „другия бряг“.
В маранята на миналото виждаш,че аха,нечия ръка да се протегне.
Но ти не си вече там.Връщането е невъзможно.
В душите са утайки,горчилки,високо налягане от негативността.Сенки и полусенки се навъртат и в сънищата.Но душата постепенно отлива старите натрупвания…
И ето,седиш си на тротоара в някое кафене.Маршируват всякакви наоколо.Спъват се в погледа или усмивката.Потръпват непротегнати навремето ръце.
Днес в кафето няма утайка.Няма и фигурки на ръце.Няма дори сенки.
Все пак,не си забравил.Не си и простил.Какво от това?
Моето щастие или щастието на онези с непротегнатите ръце вече не е актуално.
Седиш на тротоара и си пийваш кафето.Срещата с отминалите възможности е утре.
Как и кога са най–ценни оценките от тези брутални за мен времена? Излишно питане.
Обезценени постъпки и очаквания…
