Щурчетата и самотната нощна улувица ме пренесоха в онова пространство на завършващо лято…Пеят си щурчетата,а самотната улувица напомня за вечната наша спътница-съвестта.Отвори се небето и земята-за да погълне колебанията ми за реалност.Няма и не може да има колебание.Светът е старият,същият…Само ние не сме.Отделяме си времето на любовта и времето на незабравата.Надничаме обратно.Там ли е още старата любов?О,не е.Тя е стара и се е отдръпналя.Постояла е за миг на прага на нощта.Но другите ръце и другите устни напомнят: ела…Светът наоколо не свсем същият.Светът се е преместил към другите устни и ръце…Сега и ти протегни своите.Ще намериш утехата.Ще откриеш и новото сърце.Ако почувстваш ритъма му…ще разбереш,няма стара любов.Няма и нова…Тя си е все същата.Само-приеми тръпките…С тях ще усмириш и улувицата.И тя ще втренчи неиждащите си очи към новите ръце и усти..
Нощта е тайнството ,в което си протегнала отново ръцете към другите устни и ръце…Докосваш и сърцето на другия…Така ли любовта оживява?
Така ли старинната тръпка е пак при тебе?Дай ѝ шанс да влезе в песента несложна на щурците.Дай ѝ и нощния цвят…Дай ѝ твоето малко сърчице.С ритъм на нощни щурци и улувица.
Оново ли нектарната луна е твоя?Ваша?…
Даааа.без старата песен на щурчетата.И без новата ти тръпка.И местната луна се вглежда.Вслушва се…Да,щурчовата песен е химнът с нов ритъм и нова гама.
Не е елегия.Това е зрялата любов.Дошла да погледа и послуша с теб онзи магичен ритъм на любовта…позабравен,но така обвиващ ръцете на другия около твоето поизстинало сърчице…
