Когато в една съдба се прокрадне смъртта,настъпва смразяваща пауза.Без въпроси,без разрешение или без каквито и да са условия.
Застиват сенките,помръква огледалото,изстудява се доскорошната кухня, трапеза, спалня.
В гардеробите настъпва застой. Започва да мирише на отминали зими,пролети,празнични вечери.Мирише и на отминали рождени дни.
През прозорците надничат сезоните-отминалите и сегашните.
В шкафовете започва да прашасва кафеничето.
В чекмеджето с документи се освобождават цели преградки.
В личните документи има нови графи,за овдовели хора.
Отиваш в бюрата на общините да си търсиш документи,издават ти „смъртен акт и удостоверение за наследник“.
Тръгваш по улицата,която неотдавна е отеквала с общите стъпки.Продават се цветя по тротоарите,но не са „за теб“. Те са „за любимата“.
Такава/или такъв отдавна няма.Тротоарите се овехтели.Цветовете на витрините са поошмулени,не предлагат свежестта на някогашните потребности.Липата в двора…тя отново цъфти. Ухае лятному, провокира.
Така сме устроени,че помним. Всеки нюанс на светлината,на старата липа и скърцането на старите врати. Съседите,също са поовехтели.Някои,даже ги няма. Само вътрешната памет проектира тях.Призрачно, а? Ухае стълбището на парфюмите,но са като реплика от други времена .Бивши парфюми. На балконите надничат вечните петунии. Тук-таме стърчи старомоден фикус. Поскърцва някъде любопитен прозорец. Но,е само рамката му. Липсва дори цвят на дограмата.
Годините след „посещението“ на онази с косата са се рапластили.Прииска ми се да запаля цигара.Така,на балкона. Няма пепелник. Дори.
Няма стария котлон. Не е възможно да си изпека чушките.Или, да си изпържа тиквичките.
Отказах се да паля цигарата си. Прибрах я отново в кутийката. Пообърнах се да видя „онази с косата“. Няма я наоколо.
Старата липа бди.Не дава да се връщат и годините. Скрила ги сред клонаците си. Крие и „пин кода“.
Взех си чантичката.Тръгнах след сина ни,за да отидем да пийнем по чашка. Въпреки дъжда,въпреки 23-те години дистанция от опустошителния първи летен ден.Тогава. Не се „завинтват годините“. Не са съвсем стандартни.
За всеки значат нещо. И все е различно.
Така отминават земните ни страсти,горести и печали. В мъчително разделяне с онзи юнски залез и „белокосата“,вилнееща в нашия дом.
След прецъфтяването на липата в двора.
И незабравата укрита в нашите сърца.
