Спомен за „Малки слънчогледчета“

Преди доста години,с една приятелка пътувахме. Маршрутът беше през Лудогорието до брега на морето. Приказно красиво наоколо. Ширнали се полята,облени със златото на ранно лято. Пшеницата започваше да зрее. Слънчогледите мамеха погледа със своята неповторима яркост. Обещахме си,че на връщане ще спрем и ще се любуваме на това изумление. Така и направихме.

Обаче,очите на хората са ненаситни и често е трудно да се устои на изкушението да притежаваш тази прелест. Отбихме моето скромно „Рено“ в един „черен път“. Още по-красиво. Можахме да докоснем и ръце всяка слънчогледова главица. Но,неукротима човешка властност ни накара да посегнем и си откъснем 4-5 стръкчета непораснали слънчеви растения.Те безпомощно полегнаха на задните седалки.Но пък красиви. В това време минаваха ,по-скоро,профучаваха всякакви автомобили .Шеметно. Един джип забави скорост,доближи ни.Бие се изплашихме. „Покрихме“ се сред цъфналата шир. Помислихме си,че ей сега ще слезе някой полицай-стражар и ще ни глоби….Джипката отмина. Ние,пожълтели от шубе,притичахме,седнахме в „Реното“и отпрашихме по пътя си.

Надвечер,полугладни,с разцъфнали усмивки и слънчогледи в ръцете,приземихме се у тях.

Бяхме си купили и риба от морския пазар…Беше току-що изловена. Поднесохме я за обработка.Беше съмнително дали не се е прегряла в багажника. Момчето-рибар,което ни я продаде,заръча да бързаме,защото…

„Очите на рибките трябва да са ясни“.

/Това показвало,че не се е развалила/.

Отчаяният съпруг на дружката ми,пое не особено радушно задачката си да я изпържи. Преди това,обаче,изчете ни „конско“ как не бива да се напада реколтата край шосетата. И поиска да обещаем,да не се случва повече…

Приехме „за сведение“,отидохме да се радваме на децата ѝ.Бяха още сравнителни малки,за да разберат щуротията ни.

Амааа, беше хубава рибка. И с „ясни очички“…Почти като „Малки слънчогледчета“