Щурчетата и самотната нощна улувица ме пренесоха в онова пространство на завършващо лято…
Пеят си щурчетата, а самотната улувица напомня за вечната наша спътница – съвестта. Отвори се небето и земята – за да погълне колебанията ми за реалност. Няма и не може да има колебание. Светът е старият, същият… Само ние не сме. Отделяме си времето на любовта и времето на незабравата. Надничаме обратно. Там ли е още старата любов? О, не е. Тя е стара и се е отдръпналя. Постояла е за миг на прага на нощта. Но другите ръце и другите устни напомнят: ела… Светът наоколо – не свсем същият. Светът се е преместил към другите устни и ръце… Сега и ти протегни своите. Ще намериш утехата. Ще откриеш и новото сърце. Ако почувстваш ритъма му… ще разбереш, няма стара любов. Няма и нова… Тя си е все същата. Само приеми тръпките… С тях ще усмириш и улувицата. И тя ще втренчи неиждащите си очи към новите ръце и устни.
Нощта е тайнството, в което си протегнала отново ръцете към другите устни и ръце… Докосваш и сърцето на другия… Така ли любовта оживява?
Така ли старинната тръпка е пак при тебе? Дай ѝ шанс да влезе в песента несложна на щурците. Дай ѝ и нощния цвят… Дай ѝ твоето малко сърчице. С ритъм на нощни щурци и улувица.
Отново ли нектарната луна е твоя? Ваша?
Даааа, без старата песен на щурчетата. И без новата ти тръпка. Изместената луна се вглежда. Вслушва се… Да, щурчовата песен е химнът с нов ритъм и нова гама.
Не е елегия. Това е зрялата любов. Дошла да погледа и послуша с теб онзи магичен ритъм на любовта… позабравен, но така обвиващ ръцете на другия около твоето поизстинало сърчице…
Напред към съдържанието
