Случката може и да не е истинска. По Коледа има регистрирани много чудеса. В моята група идва една мила стара жена, която рядко взема участие в нашите скромни беседи. Повече от моите събеседници са хора току-що преживели тежки инфаркти или други подобни заболявания. На тях им е трудно да се откажат от мрачните спомени отпреди няколкото седмици. И на мен ми е трудно да прекъсна спомените им. Затова вечер се прибирам като изцеден лимон.
Та тази мила стара жена мълчи с всички. Седи някак си на крайчето на стола, наблюдава мен, взира се в другите хора внимателно и не проговаря. Винаги се усмихва сдържано. А усмивката ѝ е красива. Носи си и една кутия с конци за плетене. Виж, в плетенето няма да се справя. Ще викам Инге за подкрепление. Оказа се, че жената е с едно изкуствено око. Значи, ще зова за помощ и д-р Кристел.
Вчера отновво се събрахме и открихме серията срещи, посветенни на подаръците. Милата жена мълчеше. Другите ми подопечни внимателно подбираха думички, с които разказваха за домашните приготовления за Адвент-а. Вълшебното, мистериоззно време през годината, събиращо семействата. В които нежно се помни за християнската семейна любов. Самотната жена пак беше с кутийката с плетките. Пак се усмихваше и мълчеше. Повикаха ме да я поразпитам, какво ще правим и какви са нейните желания.
Преди това отворих картона ѝ. Живее самотно. Недалеч. Идва пеша. Без придружител. Работила е в съседния санаториум, масажиска на тежки случаи на пареза. Има син, който е директор на юридиеска кантора в Баден, жена и 3 деца….
Приближих се към нея смутено и с полувъпрос-поуотговор: шалчета ли ще плетем за децата. Аз не умея, но Инге може, а и другите от групата знаят и ще помогнат.
Жената тъжно, почти неподвижно седейки на стола, обви с поглед всички нас. Знаех вече, че едното ѝ око е изкуствено. Знаех и кога е загубила окото си. Зрението ѝ не е увредено, но е подтисната. Не носи превръзка на главата, за да прикрие неподвижния предмет в окото си. Въпреки, че трябва.
Приседнах и двете се усамотихме в разговора за занятието ни. Така изглеждаше.
Тихата жена с хубавата усмивка разказа, че е изгубила окото си отдавна, цивилизовано е оперирана в съседния санаториум за слепи. Живеела сама и отглеждала сина си. Палав юноша, който се сбил с приятели заради спор за нещо си… получил травма и нараняване ня едното око. Абсолвентът от колежа имало опасност да ослепее. Майката дарила окото си. Останала празната яма, прикрита с превръзката върху хубавото лице на добрата и работлива жена.
Минали години, синът станал адвокат и шеф. Оженил се. Деца се народили. Но се срамували от майката с неугледната превръзка на лицето. Работеща в съседния санаториум като масажистка на тежки парези. Разбрала за моята група, вдъхваща надежда за приобщаване към живия живот… Дошла при нас.
Седях и тъжно кръстосвах нелепи наметки и плетеници, подсказани ми от моите”ученички”. Плета лента за тюрбан, който да обвие красивата посребрена глава на нежеланата майка. За да може да се вижда със семеството на сина си. Големият и известен адвокат, красив и с усмиващи се две очи.
Бях при него на кратък разговор. Показа, разказа и аз попитах, кой би се изплашил от една майка, подарила окото на собствения си син. Преди доста години. Отговори ми, че никой не се плаши. А е само бариера, която майката не е успяла да свали дълго време и се стеснява, че е едноока…
Може ли след следващото ни “занятие”да дойдете и да я вземете. Настоях. За да я отведете в своя просторен дом с внучета и атмсфера на Адвент.
Усмиха се широко адвокатът-началник и действително: вечерта пред входа, една жена с усмивка и топло яке чакаше милата ми пациентка с плетен тюрбан. Елегентната лимузина на сина ги отведе към топлия дом. В който я чакаше семейството.
Напред към съдържанието
