February 21, 2016 ·
„Човек не е това,което иска да бъде,а е това,което не може да не бъде“ е казал един истински виртуоз на словото,Съмърсет Моъм…Всичко може да ни се случва,включително и това ,което не искаме.Но да бъдем това,което не сме-това е невъзможно…Скоро седнах в едно малко кафене и се зачетох в поредните критики към съвременните обществени порядки тук и там…Влакът скоро ще пристигне и аз побързах с поръчката…Миловидната келнерка се усмихна и ми обеща да е кратко чакането…
Продължих да надничам във вестинкарските колони-и нищо не ми допадна…“Обществен порядък““сигурност“ и незнамси какво…Във времето,когато нищо не е на мястото си…Според нашите представи за обещствена субординация…Щурат се на глутници циганки и цигани „европейски гражданки и граждани“.Просят наоколо.Сноват брадати млади мъже-нашественици от други земи и светове…Надничат в кафето и смутени девойки с твърде кресливи гримирани физиономии.Пъстър свят…Като в пристанището на Хамбург или друго някое….Пък нищо не грабва вниманието ми.Влакът още не е пристигнал.Аз съм подранила…Докатооо
На съседната маса се настани една впечатляваща двойка…Един снажен,елегантно облечен застаряващ мъж.И една сочна,небрежно наметната с мантото си русолява млада дама,с очила и прибрана коса…
В цялото това описание не мога да впиша онези акценти,които правят двойката отличаваща се от приетия“обществен ред“. Всичко у двамата е толкова индивидуално и вдъхващо симпатия и особен вид уважение.Думичката не е открита.Елегантният и правещ впечатление мъж се отправи към витрината с тортичките и прочие лакомства.Кратък диалог между него и продавачката…
В това време неговата млада дама небрежно смъкна наметалото,прехвърли го на съседния стол.В куфарчето с колелца до нея явно имаше нещо,което ѝ трябваше.Непринудено се наведе да си търси в хаоса нужното „нещо“. Забравйки, че е с мини рокля и навеждайки се …Аз се позасмях,защото цялото поведение на хубавата блондинка ми даде отговора към напъващите се журналисти да опишат правилата на поведение или самоконтрол.И този отговор не е брутален или нещо друго .Просто,трябва да си себе си.Дали роклята ти е къса,панталонът тесен и къс…А роклята,неуспяваща да закрие красивите крака на блондинката…Няма много варианти на отговор.
У дома си е тази двойка,нешумна и кротко пиеща чай в студения петъчен следобед.С кратко докосване на ръцете..Дали тези минутки са увертюрата на красив завършек на седмицата или раздяла след няколко почивни дни…Те си знаят какво предстои.Но пиенето на чай,в уютното кафене,непринудените кратки фрази между тях…Подсказка за една спокойна и уверена в себе си част от обществения пейзаж.без шум и парадност настояваща за своята независимост.Както и за това,че тази прослойка от людската гмеж търси и иска своето право на недокосване от останалите …Тишината около тази двойка ми даде своеобразен подтик към възхита от независимостта и усещането за освободеност.
Може наистина да пресилваме някои неща.Може да недооценяваме дребните но искрени жестове на индивидуалност.Вън от журналистическите и управленски матрици.
Само формите на общуване могат да подскажат на цялата тъжна околност колко е важно да си „себе си“.И да не допускаш другите да нарушат твоето лично пространство.В което си най-много „себе си“…
Влакът беше пристигнал.Видях тракащите куфарчета по тротоарите.Станах и се запътих да срещна тези,които очаквах за моя уикенд.Тихо …Излизайки,мернах с очи,как красивата блондинка и нейният впечатляващ мъж се обърнаха след мен…
Дали защото ги наблюдавах крадешком?С нескрита симпатия…Или,защото гипсираната ми ръка бие на очи?
Всъщност,празникът започва в петък.
Затова обичам интимните дни на седмиците
Месец: февруари 2024
Родина Павел Матев
Павел Матев
РОДИНА
Аз те мисля, родино, и чувам –
като музика стенеш у мен!
Твойте нощни дървета целувам
И осъмвам от птици пленен.
И осъмвам от птици пленен.
Грешна селянка с болка доби
върху сламата в селския пруст
един малък и не много силен,
един български анти-Исус,
който тръгна по тебе невесел
с кама и тракийска торба
и от юноша още се вмеси
във зигзага на твойта съдба.
Аз те мисля, родино, и чувам –
като музика стенеш у мен!
Твойте нощни дървета целувам
И осъмвам от птици пленен.
И осъмвам от птици пленен.
И когато се пукна над тебе
една есенна нова зора,
своя тих поетически жребий
той за мъка и орис избра.
С този избор тревожен и сложен
аз те моля над всички беди
върху гроба ми беден да сложиш
синева в полунощни звезди!
Аз те мисля, родино, и чувам –
като музика стенеш у мен!
Ръцете на старата учителка
Отдавна искам да припомня тази стара-стара история
История за болните ръце на една жена с огромно сърце.Разказвала съм я преди време..
Още помня доверчивите добри очи и тихия глас.
Ръцете
Само съм чувала за хиромантия. и за циганките,които отгатват щастието според линиите на дланите…Ръцете-тези наши криле,тези наши опори…когато се случи да болят ръцете,ние сме като безпомощни същества…лишени сме от възможностите да се прегръщаме,да се опираме на дланите или лактите си…даже неприличти жестове не можем да направим …Когато болят ръцете…Тогава се заглеждаме в тях.Спомняме си всяка своя прегръдка .Спомняме си и когато сме напляскали своето дете.Защото не е било послушно в мига на нашата друга воля…Така ли е?
Преди няколко седмици сама преживях смазващите болки от счуването на ръката ми…Сега ходя на терапия .Лакетните болки обаче са също неприятни и …толкоз.
Мястото за физиотерапия е напълно спокоен и добре уреден кабинет.Няма и опашки.Всеки от нас получава своя час и точно тогава отива.За да не пречи и да не изпитва досада от чакането…
О,боже.Аз пък,по български,отидох веднъж там доста преди своя определен час. Една възрастна ,слаба и съвсем не модерно облечена жена чакаше също.До нея седеше ена друга-по-млада видимо.И двете бяха смирени и,личеше ,измъчвани от болките си….
По-младата жена имаше наметнат шал върху раменете и се виждаха ръцете ѝ от китките надолу…
Две безупречи ръце.Изящен маникюр и спокойно положени върху края на шала…Ръце като криле.Бели и свободни.Каквото и да означава…Другата жена седеше някак сгъната в удобното кресло и също беше положила ръцете си върху шал.Потръпваха ръцете,свиваха се в болезнен гърч.
Не можах да откъсна очите си от тези ръце.Сиво-кафяви,без маникюр и без пръстени…Няма съмнение-тези ръце бяха отрудени и имат нужда от почивка.Жената улови погледа ми.поусмихна се някак също сиво-кафяво.Нямаше друго изражение ,освен дълбока умора в очите.Старостта не украсява.знаем.Но тази жена беше с изражението на страдащ и в същото време удовлетворен човек.Другата пациентка стана и отиде в кабинката за своята процедура.Няма и миг след това-жената със сивите ръце ме заговори,като леко придърпа шала …Забелязала погледите ми към ръцете на жените.Аз пък не отрекох „прегрешението“ и споменах,че биогафията е написана върху ръцете.Изрекох глупостта и млъкнах смутено.
Но жената само склони глава напред и се усмихна.Този път,доверчиво.
Разказа ми,че е учителка -пенсионерка.След като се пенсионирала,отишла да преподава английски език на деца без родители в една Хималайска страна.Двадесет години е била там,защото…
Там и вода е нямало.Носели са я доста отдалеч за дечицата,които не могат сами да си я донесат.Децата пък се привързвали към нея и тя не е имала никаква сила да им откаже грижите.Така -година след година.Хималаите стават родина за нея и за нейният син-известен лекар тук.Всяка година е отивал далеч през небесната шир,за да лекува безплатно хималайските деца .Към семейния дует се присъединили внуците по-късно.Сега тези внуци имат огромната отговорност да осигуряват прехраната на онзи малък детски дом сред планиската пустош.Защото родителите не можели или не са искали да ги гледат.Няма и капка обвинение в думите и гласа на събеседничката ми.Само ми напомни,че тук идва като пациентка заради артритните болки в ръцете.И кабинетът е собственост на нейния син-онзи доктор,който е лекувал безплатно децата там.Сега 5 от „онези деца“ са добри лекари и лекарки.Работят и преуспяват в своите специалности -частично тук и частично „там“.Защото цяла година в онзи дом под небесната шир в Хималаите има лекар.Който не получава пари за времето докато служи на тази мисия…Ръцете на жената потрепваха..Като сгушени уморени птички след долитането отново на Север.Където е родното гнездо.Жената каза още че лечението е само ей така-за успокоение на сина ѝ.Болките са силни,но тя каза и нещо което ме стресна…а то е:жените обичат да имат красиви ръце.Но ръце,които не са ласкали достатъчно и не са раздавали достатъно хляб и топъл чай – не са ръцете на добра жена…Смутено сведох глава.До мен седеше една възрастна жена,с достойнство пренесла своята топлина и щедрост до Хималаите.После-върнала се да напише своя житейски разказ така…със смирени болни ръце върху топлия шал.В чакалнята на физиотерапията.В която е нейният син-уважаван от много хора лекар…
Нищо не отговорих.Някак гузно се вгледах в моите ръце…Несравнимо по-безлични от ръцете на австийската учителка от хималайското училище…Ръцете,на които няма пръстени и няма изящен маникюр.Болезнено прегънати от годините понесена трудност..
В моето обкръжение има жени с красиви ръце.или по-скоро кафеникави или сивкави ръце.Но затова пък,добри и топли .като чая и хляба,който можеш да получиш от тях…
Февруари на татко
Когато Трифон Зарезан беше по стар стил.
Половин година след вдовството ми.И няколко години след смъртта на мама ми.
На баир „Бабаковец“ край Ловеч всички празнуваха.В нашата скромна къщица бяхме аз и моят татко…Очаквахме да дойдат комшиите леля Куна и чичо Христо./Дългите години на този баир с лозя сближават хората по пътя на оцеляването им над малкия градец/.Едвам се бях измъкнала сред преспите нагоре.Татко ме очакваше и пое тежките сакове със скромните ми дарове. Печката бумти,цвъртят дърветата от огъня,весел пушек над къщичките наоколо.И се чуваше кучешки лай,носеше се аромат на домашни пържолки.И в нашата оечка татко беше сложил тавата.В каната искри домашното рубинче.Обясни ми,че е сложил и „Отел“ за аромат.Мнооого примамличо.Есента бях сложила и в големите буркани трушийки.Да си имаме,когато се появяваме тъдява с таткото ми/. А опазването бяхме поръчали на „гвардията виладжийска махала“.
Отдавна не бях виждала толкова радостно лицето на татко.Грееше.Навършваше кръгла годишнина,здрав,прав,пенсиониран…Щерката с него.Внукът задомен далеч…Ние двамата „останали“ на брега житейски събирахме парченцата стар уют и любов на този малък баир .Каквото и да кажеше съдбата,смирявахме се през години,месеците и съсипията.
Снегът скърцаше ,а на мен ми беше толкова „тихо и мирно“.
Отдавна не бях се чувствала така.Като манна небесна синееше студът над нас.ККакто трябваше да е насред февруари,на Трифон и юбилея на таткото.
В придобивките на този баир,освен лозето с къщицата,имаше прекаран кабел за телефон и питейна вода.С общите усилия на махленците от този легендарен баир.
/Някога тук ни водеха на есенни бригади,да берем пъстрата шума на смрадликата и си правехме ученически,гимназиален „пикник“/.
Но сега всичко беше различно за мен. Полегнала в тъгата и безработното ми битие съдба правеше жалък опит да се поусмихне.
Помня,колко хубаво си хапнахме и пийнахме с всички наши съседи и техните близки,дошли да ни поздравят и разкажат всичките новини и старини от зоната на лозята.Даже и кучетата бяха се спотаили из студа. Не лаят ,нито вият,отбелязваха доволни комшиите.Аз се радвах в душата си на тази привечер с тези хора.Те,всичките,бяха вечните свидетели на всичките ми житейски метаморфози-от студентството,детството,юношеството на отрочето ни,загубите,скърбите и онемяването,утихването в лехите ни.Не е за вярване,аз даже си пийнах от рубинчето с „Отел“. Наляха още няколко канички.Уважен беше и бащата ми,и „Трифунците“.Пооклюмахме се и за онези,които не са вече с нас…/А всички имат такива в най-тихите гънки на душичките/.
Нали с повечето хора се случват такива неща? Поне,докато са вред живите…
