Когато Трифон Зарезан беше по стар стил.
Половин година след вдовството ми.И няколко години след смъртта на мама ми.
На баир „Бабаковец“ край Ловеч всички празнуваха.В нашата скромна къщица бяхме аз и моят татко…Очаквахме да дойдат комшиите леля Куна и чичо Христо./Дългите години на този баир с лозя сближават хората по пътя на оцеляването им над малкия градец/.Едвам се бях измъкнала сред преспите нагоре.Татко ме очакваше и пое тежките сакове със скромните ми дарове. Печката бумти,цвъртят дърветата от огъня,весел пушек над къщичките наоколо.И се чуваше кучешки лай,носеше се аромат на домашни пържолки.И в нашата оечка татко беше сложил тавата.В каната искри домашното рубинче.Обясни ми,че е сложил и „Отел“ за аромат.Мнооого примамличо.Есента бях сложила и в големите буркани трушийки.Да си имаме,когато се появяваме тъдява с таткото ми/. А опазването бяхме поръчали на „гвардията виладжийска махала“.
Отдавна не бях виждала толкова радостно лицето на татко.Грееше.Навършваше кръгла годишнина,здрав,прав,пенсиониран…Щерката с него.Внукът задомен далеч…Ние двамата „останали“ на брега житейски събирахме парченцата стар уют и любов на този малък баир .Каквото и да кажеше съдбата,смирявахме се през години,месеците и съсипията.
Снегът скърцаше ,а на мен ми беше толкова „тихо и мирно“.
Отдавна не бях се чувствала така.Като манна небесна синееше студът над нас.ККакто трябваше да е насред февруари,на Трифон и юбилея на таткото.
В придобивките на този баир,освен лозето с къщицата,имаше прекаран кабел за телефон и питейна вода.С общите усилия на махленците от този легендарен баир.
/Някога тук ни водеха на есенни бригади,да берем пъстрата шума на смрадликата и си правехме ученически,гимназиален „пикник“/.
Но сега всичко беше различно за мен. Полегнала в тъгата и безработното ми битие съдба правеше жалък опит да се поусмихне.
Помня,колко хубаво си хапнахме и пийнахме с всички наши съседи и техните близки,дошли да ни поздравят и разкажат всичките новини и старини от зоната на лозята.Даже и кучетата бяха се спотаили из студа. Не лаят ,нито вият,отбелязваха доволни комшиите.Аз се радвах в душата си на тази привечер с тези хора.Те,всичките,бяха вечните свидетели на всичките ми житейски метаморфози-от студентството,детството,юношеството на отрочето ни,загубите,скърбите и онемяването,утихването в лехите ни.Не е за вярване,аз даже си пийнах от рубинчето с „Отел“. Наляха още няколко канички.Уважен беше и бащата ми,и „Трифунците“.Пооклюмахме се и за онези,които не са вече с нас…/А всички имат такива в най-тихите гънки на душичките/.
Нали с повечето хора се случват такива неща? Поне,докато са вред живите…
