Зеленият куфар.
Тя знаела адреса.Преди време даже имали лични срещи.Но днес,в знойната привечер,жената беше седнала на масичката пред кафенето на гаричката.До нея един ярко зелен куфар.Кафенце,чашка вода и безмълвен телефон.И горчивите сълзи,стичащи се по лицето ѝ.Добре облечена.Хубаво пръстенче на ръката.Позагледах я.Рядко виждам плачеща жена.Но тази тук даже не хлипаше.Някак си тихо и много безмълвно преглъщаше напиращите ручейчета от очите.Високите токчета на елегантните обувки никак не хармонират с толкова сълзи.Келнерът донесе пакет салфетки./От онези,силно попиващите .Промълви,че вече час плаче дамата.И няма изгледи да спре/.На всеки 20 минутки минават, спират или тръгват влакове.А тя даже не се озърта.Момчето я изгледа жалостиво.И аз. Поспрях се .Все още се усмихвах,прибирайки се от концерта в розариума.Какво да правя ли? Трябва да затварят кафето,каза момъкът.И прибързано реших да се включа в „бригада по успокояване“.Огледах дамата отново./Не,че ще я купувам,де/. Почтено износено якенце от онези,които дават на жените самочувствие за непреходност.И модерни джинси с още по почтени 2-3 дупки по тях.Чиста копринена туника…Полепнали кичури коса по челото и лицето.Жега е,каквато само юли може да я поднесе.Реших да попитам какво ѝ се е случило,та толкова горчиво плаче.Тя пое дъх и ме поглед право в очите.Такива погледи хвърлят само открити хора.Не са безсрамни или отчаяни погледи.Открити са.Нямат друго определение .Поне,в такива моменти.После сведе погледа си към зеленикавия си куфар.Дошла при един мъж.Имали продължителна връзка,срещи,кореспонденции.Повярвала му.Харесвали се.Децата им одобрявали срещите и приятелството.И преди няколко дена се договорили.За идването,посрещането.Планове за малка почивка в съседна Хърватия…
И,по план,днес пристигнала.На гаричката нямало никой.Повикала такси.Спокойно назовала адреса.Портичката на спретнатия дом била отворена.Трак,трак трак с куфара и токчетата…
И една лъчезарна усмивка от още по-лъчезарна жена сред лехата на буйните рози.
„Но той,мъжът ми,отиде в съседното градче за седмичните покупки.Аз,все още,свиквам с района и съседите му.Той не ви ли писа,че се оженихме преди седем седмици?“
Свърши разказът.Преминаващият бърз влак заглуши думите и хлипането ѝ.Раздвижи и въздуха наоколо.Обърната стоях към зеления куфар.И сведения над него поглед на плачещата жена.
Само помислих ,колко ли се е търкалял този красив предмет от гара на гара.До днес.
Истина е.Казвам ви.Когато се прибрах ,запалих уютна свещ на тъмния си балкон…
А,идеше ми,цигара да запаля
Продължение:
За жената със „зеления куфар“.
Аз бавно пиша своите разкази за истинските случки.Поради това,че ми се иска да ми повярвате,че са“истински „.
В лъжовния и имагинерен свят напоследък,всеки се пази по своему.Аз избрах да споделям истински случки от скромния ми откъм събития живот.Често това са най-изпаднали от социалния живот хора с разбити съдби,поради различни житейски събития.
Жената със „зеления куфар“пред очите ми си тръгна със следващата електричка за Виена.
Малката гаричка се опразни след нейното тръгване.Келнерът в гаровото кафе ми хвърли почти тъжен поглед..Не заради жената,а защото по това време няма пътуващи.Няма и посетители в кафенето.Съжалих,че не задържах тъжната жена.Той ми подхвърли,че познава онзи „бюргер“. Усмивката му беше полупрезрителна.Аз си въобразих,че му се разказва за „бюргера“.Лаконичното „женкар“ ме отрезви.За всеки случай. Огледах поопразнения паркинг.Видях си моето малко японско бижу. Старо,но вярно. Не като „бюргерите“ тъдява.Поостанах на перона.Помолих за чаша вода.Келнерът донесе с лед.Разменихме си незначителни фрази.
В сумрака доплува един тъмен „мерцедес“. Спря точно до бордюра .Излезе от него точно одумваният от нас мъж. Запита за жена със“зелен куфар“. Ние се спогледахме. Бедният келнер. Смутолеви нещо на местен диалект. И потъна зад тезгяха . Местният герой надникна и в малката чакалня.Никой. Зададе се отново електричка. От вагоните се изсипаха няколко пътници.И…“зеленият куфар“ се плъзна пред смаяния ми поглед. Жената подтичваше след него към очакващия я с три рози „бюргер“ Бърза прегръдка,потулен женски смях към паркирания автомобил.Кратко припалване и звук на отдалечаваща се кола.И…завръщането на „зеления куфар“.
Ако не бях слушала изповедта на същата жена преди час,щях да си помисля .“Каква мила среща на влюбени“.Жената тътреше след себе си своя измъчен куфар.Тракаха колелцата по плочките.Тракаха и токчетата на жената зад него.Тя се усмихна широко към нас,захвърли трите прекрасни „магазинни рози“.
„Върнах се да му кажа,че е долен простак.И че,никога няма да бъде щастлив“
С този келнер често се виждаме все така пътьом.Той поклаща глава и веднага ми носи някакъв сок. Попитах само веднъж за „зеления куфар“. „Безнадежден романс“-беше отговорът.
Наистина,имагинерен свят.
Днес направих опит да се оправдая пред сина ми,че ми иде да си зашия два шамара.Поради „допуснати грешки във възпитанието му“. Последва смях в слушалката и блиц -отговор ‘Не си сгрешила.Добре се чувствам така наистина’. Добави успокоително през смях.
