Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.По е понятна тъгата – ненужна, но ярка.Всъщност светът ни, така справедливо измерен,просто не може на всеки да бъде по мярка.Нервно живеем – а нервите станаха здрави.Празнично светим – а празникът пак ни прескача.Грижата само човек на човека подава като излъскано в хиляди длани петаче.Колко наивно закривах от срам синините и по лицето лекувах тревожните знаци.мигар са малко онези юнаци, които носят усмивката, както се носят мустаци!Нека, когато привърша гнева си безвреден,като затръшна горчивата своя тетрадка,най-талантливият вече да не е най-беден,най-храбрият – да не живее най-кратко.Най-красивият да е поне веднъж обичан.Най-нежният да е най-сетне погален.Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.Имам да чакам в този живот неизгледен.Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:да се засмея. Но тъй да се смея последен,че да се чува как повече никой не плаче.