Всеки от нас носи в себе си някакви ежедневни огорчения или лични радости.Изпитва огромно желание да ги сподели.И го прави.По своему,неотразимо,неповторимо.Скандално или всеопрощаващо миролюбиво.Един има скръбни помисли.Друг е изтерзан от разяждаща болка по изгубени възможности в житейския си път.Има и такива,които не разбират защо са скръбни.Но искат да си излеят сърцата…Насред голямата блъсканица в смутения ни свят.Често такива изливи се стоварват върху най-близките хора.Това вече е форма на агресия.Битова или обществена.Както и да я погледнем,няма никакви възможности да се избегнат тези напрежения.Много често всички са нервни до болезненост.Натискът от чувства е доста силен.Най-хубавото в такива случаи е това,че има леко дефазиране на острите пиковете.Иначе,голяма мешавица би настъпила:всеки ще се сърди и обижда на някого,ще размахва томахавки,ножове,пушки…Абсолютен кризис.Никак не е добра идея да се дават свободни действия в такива моменти.Гневът,неудовлетворението,агресията…една възходяща крива на емоционален срив.Не,не е важно как ще се нарече.Има различни названия.Но винаги изглежда страшно неприятно и за двете страни в този изблик.Не ми се иска да назова такова държане,но то е равносилно на лошо възпитание или болест.Лош поведенчески контрол.Нали помним онзи пилот ,който буквално блъсна пълния самолет в една хълмиста област на Алпите?Неотдавна.Най-лесно е да се каже,че като не умеем да живеем в общество,то тогава добре е да сме в стадо.Или глутница?Но изборът не е голям.Единствено добре е, да не „вием по вълчи“.Намираме сили да поемем лична отговорност и да спазваме хигиена в държането си.
