„Лора и Ервин“
Всяко летище има своята нервност.
Но днес в студа видях едни спокойни двама.За тях като че ли времето беше спряло.Седяха в „зеленото кафе“. Приглушена светлина от красиви групи лампи…
Странно, всички бързат, сноват напред,назад сервитьорки в снежно бели блузки и също зелени шалчета…Тези двамата държаха ръцете си и се гледаха в очите.
Когато имаш поне час до пристигането на самолета,разсеяно гледаш нанякъде. Ужким. Гледах крадливо към двамата срещу мен. Какво пък,тях не ги интересува никой, съвършено никой.Мъжът е подпрял една табелка до креслото си. Прочетох :“ Lora“.
Всъщност,тя е тази очаквана Лора.Дори да идва от другия кай на света,за тои мъж тя е: залата,очакващите,зеленото кафе и…табелата.Жената е видимо уморена и някак спокойно е прислонила главата върху другото рамо на хубавия мъж до нея.Какво значение имат досегашните полети,разстояния и тънковатото палто?За австрийския сняг и студ е неподготвена.Вижда се и табелката до нейния фотьойл.Надписът е „Ервин“.Потрепване и гласът нежно притиска малкото пространство между нашите масички.
-Дълго те чаках,Лора.Освободих се рано,рано…Струваше ми се,че аз ще полетя срещу твоя самолет.
-Ервин…искаше ми се да съм тук от снощи…Знаеш ли,ти си по-хубав,отколкото на снимките…
-Не съм подготвен да ме хвалиш,Лора.
Сините очи на мъжа с името Ервин светнаха зад очилата.Какво доверие ,абсолютно доверие,че е „по-хубав“..
Табелките до летищните кресла вече нямат значение.
Останаха леко облегнати до съседната масичка…
