Една много банална история

Да-а. Това е една наистина банална, много банална история. Затова и се колебаех. Да я разкажа или не ? Бях чел вече няколко

подобни. Имаше и чудесен американски филм по темата. Замисълът е ясен – да се предпазят младите момичета

от такива катастрофи. Но дали младите момичета, четат и гледат същите книги и филми като нас? Затова и реших да я разкажа.

С Мария, нека за всички ни тя да остане с това име, се срещнах в Софийското гробище. О, не правя никакъв намек за Датския

принц Хамлет. Направи ми впечатление с каква любов тя се грижеше за гроб, по една случайност съседен на мой близък.

Заговорих я от любопитство. Въпреки закръглената си възраст, тя беше още хубава, като хубав стар замък. Но коя е тази жена, която ще откаже един лек флирт, полъх от младостта? На тръгване приседнахме в кафенето отсреща.

–Това беше гробът на моя баща– въздъхна Мария. – Неговата кончина ме извади от един истински ад. Затова колкото и често да идвам тук, винаги ми се струва недостатъчно.

– Оставил Ви е добро наследство?– прагматично подхвърлих аз.

– Уви! – Усмихна се моята събеседничка. – Каквото успях да постигна, постигнах го сама. Нали знаете, че в трудни моменти човек

узрява по-бързо отколкото ако се държи за пеша на мама и тате.

Видимо моята непозната беше таила дълго тази горчилка в себе си и сега нещо я подтикна да си „облекчи душата“, както красиво се изразяват поетите. Е, църквата се провиждаше на стотина крачки, а Мария носеше и малко кръстче. История! Кой вече ходи да се изповядва пред Бога? Затова, сигурно сте забелязали, има хора, които разказват живота си докато чакат автобуса или пътуват в него. На първия анонимен непознат. И от това им олеква.

Така стана и сега. Жената само притвори очи и като се облегна по- удобно на стола, започна с безцветен и монотонен глас. Говореше по-скоро на себе си, отколкото на друг.

„Като студентка по медицина се влюбих в един нов колега. Влюбих се, както може да се влюби едно момиче на двадесетина години. Селим беше красив като източен принц. Висок, строен, мургава кожа, грижливо поддържана брада-огърлица и на всичкото това- сини очи! Имаше дълги, изящни пръсти на пианист, без никога да е докосвал клавиши. Като гледах тези красиви ръце, често мечтателно притварях очи в копнеж да ме погалят. Не след дълго мечтата ми се сбъдна. За жалост!

Моят източен принц се оказа либиец. След време започна да ме убеждава да се оженим и да заминем за родината му. Описваше ми голямата им и луксозна къща, тук не беше излъгал много, бъдещите ни два кабинета, богатите пациенти, пътуванията с яхта по морето. Чудно ли е, че склоних. Пък и нека да уточня. Това беше епохата на магазините „Кореком“, където продаваха лъскавите боклуци от западноевропейските пазари. А Селим винаги имаше достатъчно пари за да ме зарадва с някой моден парцал, бутилка уиски, американски цигари. Боже, каква тъпачка съм била, но битието определя нрава.

Така изкарахме последната година. Заедно. Моят избраник украси името си с едно д-р, мисля, че по-скоро купи дипломата си. Аз също се дипломирах като зъболекар. Сега вече можехме да заминем за Либия и да отворим нашите два кабинета! А по-късно, защо не и клиника!

–Значи, всичко се е наредило както сте планирали – насърчително подхвърлих аз,

–Да, но както Той беше планирал! Нека да продължа, докато не съм се отказала.

Кимнах с разбиране и млъкнах. Трагичните любовни интрига отдавна са втръснали на песимистите, но винаги изненадват потърпевшите оптимисти.

„Изкарахме една фантастична седмица в Либия. Лодки по изгрев слънце, нощен плаж, шампанско и миди на терасата на хотела… Вече бях убедена, че съм изтеглила Голямата печалба от тото-то на живота си. После дойде студеният душ. Като в изтрезвително.

Моят съпруг ме заведе вече не в ергенската си квартира край брега на морето, а в семейната им къща. Всъщност един луксозен затвор с добре поддържана градина зад високата ограда и решетки на прозорците. Красиви, но решетки! В дома ние разполагахме само с една стая. В останалите живееха двамата му братя с жените си и трите му неомъжени сестри. Свекървата ме заговори на френски, и още същият ден ме заведе на хамам заедно с дъщерите си. Трите ме заопипваха с очи като джамбази и видимо ме харесаха. Оставих ги да ме оглеждат без капка свян. Даже напротив. Знаех, че съм хубава! Изненадата ме чакаше на излизане. В съблекалнята джинса и дантелената ми блуза бяха изчезнали. Нямаше ги и мокасините. Вместо тях намерих пакет скъпо бельо, везани кожени чехли и черно копринено фередже. Там му казват бурка. Етървите ми бързо ги нахлузиха и любезно ми помогнаха да се пременя по тяхному. Да ви кажа, бях толкова стресната, че не намерих думи за да протестирам.

Вечерта си изкарах яда на Селим. Той се смя дълго и искрено. Това ме заболя повече.

„Няма какво да се чудиш, мила моя –обясни ми той. – Ти вече си жената на Селим! Обичам те, но не мога да се опозоря пред целия град. В нашето семейство така е било и така ще бъде! “

Какво можех да направя? Отново нищо! Успокоявах се, че когато отворим нашите два кабинета, ще натикам тази бурката в шкафа. Нали ще нося бяла престилка. Уви! Кабинети не отворихме. Мъжът ми постъпи в някаква фирма като медицински контрольор или нещо такова. Печелеше добре. Но от ден на ден все по-малко говореше с мен за работата си. За съвместните ни планове, за бъдещето ни –нито дума! И все по-малко се завърташе вкъщи. Затова пък вкъщи беше майка му! А това вече беше мъка на мъките. Сутрин жените на дома, след като изпратехме мъжете, трябваше да пием кафе със старата. По-скоро да й правим компания. След кафето тя разпределяше задачите за деня. На пазар се ходеше само с нея. Тя държеше парите на къщата. На първо време мен даже и на пазар не ме пускаха: „Не познаваш езика, нравите, пазара, стоката!“ Което си беше и вярно. Така нямах нито пари, нито възможността да седна в някое кафене, да погледам други хора, да си отпусна сърцето. Затова пък се грижех главно за двете големи перални, които се въртяха непрекъснато. Отговарях и за двете миялни машини в кухнята. Както се казва, работа лека и доходна. От дома излизах много рядко. Само с мъжа ми и то „на гости“ в негови познати. Мъжете ни сядаха в единия край на двора или на хола. Ние, жените, в другия. Разговорите с тях бяха винаги много увлекателни: „Как са ти децата? Какво готви вчера на мъжа си? Купил ли ти е някое ново бижу или дреха/те се носи само вкъщи/ и т.н и т.н.“

Задушавах се! Това е точната дума. Аз, свикналата на събирания с приятелки, на кръчмички с компании, с екскурзии из страната. На уикенди с близък човек. Сега стоях да слушам дивотиите на тези жени, които освен готварската книга на майките си друга книга не бяха разгръщали.

Със Селим нещата също не вървяха, а нямаше и как да вървят. Всеки път, когато му припомнях за общите ни планове, той ми отговаряше със стандартното: „Ин шалах“ /Ако е рекъл господ. Арабски / което означава пак „нищо“. Не помогна и съблазънта, че ако отворим нашите два кабинета ще печелим много повече. „Защо? Сега какво ти липсва ?“ – отвръщаше той. И разговорът приключваше.“

Денят преваляше и една глътка коняк щеше да си дойде на място. Поръчах.

„ Всъщност хората в този дом бяха по своему добри с мен“ – отпи с видимо удоволствие Мария. – „Никой никога не ме е нагрубил, не ми е крещял. Нито посегнал! Но това бе техният живот в който бяха щастливи. Те! Но аз–не! Телевизията беше ужасна. Гледах без да разбирам каквото гледаха другите! Книги нямах, а те в къщата и не бяха много на почит. Слушах радио и си пишех си с приятелки /беше преди интернета/. Мъжът ми винаги се сърдеше, че не му ги давам да ги чете. „Нали са все наши приятелки от университета“ любезничеше лицемерно той. Не! Тук бях непреклонна. Така, скърцайки със зъби и нокти издържах година и нещо.

Непрекъснато планирах бягство, но паспорт– нямах. Селим го беше заключил в касата си, „да не го откраднат“! Пари, – от къде! Приятели– също?! Накрая, Боже колко жестоко е това, което ще кажа, татко се разболя. Той не се прежени след като мама си отиде. Живееше сам. В писмото си ме молеше да отида да се грижа за него. Дните му били преброени. Пенсията му не стига за болногледачка. Същата вечер тикнах пред очите на Селим писмото. Той ме изгледа като втрещен. За първи път му давах да чете мое писмо, но не можа да откаже. Оставих му грижата да уведоми семейството си, тоест, свекървата. Каквото иска – това да й каже. Беше, помня, един вторник. Събота сутрин вече летях за София!

–Добре, че не сте имала деца –наруших табуто аз. Защото ако имахте…

–Цяло щастие е, че не можех да имам деца. Тогава се пазех както дойде, но едва тук разбрах, че Чернобил ме е повредил за винаги. Е, нали всеки облак си има и светла страна. Защото, ако имах деца, сигурно щях да си метна въжето. Май това е натежало на везните. Убедили са Селим да не ме търси за нищо. Яловица! Кому е притрябвала такава?!–горчиво се усмихна моята събеседничка.

…Чашите ни вече бяха празни. Думите–изречени. Значи, беше време за се разделим, без никой от нас да има отговор на въпроса: “Кой къде е сбъркал?“ „Amor vincit omnia “ /Любовта побеждава всичко. Латински/ проповядвали древните латини. А когато сблъсъкът е не между две религии, а между две култури? Къде е тук силата на всепобеждаващата любов? Лабиринт от който всеки излиза както успее. Който успее, искам да кажа.

София, 1993г.