Пощенската картичка

“Скъпи мой,
Не е за вярване, но е невероятно да бъдеш влюбен. Чувствам се толкова свободна, като гълъб. Гълъб, който току-що е бил освободен в небето. Имам чувството, че летя високо издигайки се. Ръцете ти са моят рай и твоята любов е моят дом, в който можеш да ми дадеш топлина. Ще ми подариш ли и мира? Без значение е къде. Аз винаги ще те обичам скъпи мой, независимо дали си близо или далеч.“
Поздравлението от един далечен ден до един любим мъж… Кратка утринна изповед. На една лекарка до нейния любим. В дни като сегашните… Имаме потребност от човечните профили. От любов и доверие… Както винаги, всъщност.
Днес пътувах. Не много далеч. Но все пак, неделно пътуване. Засилен трафик. Избори. Адвент… Посрещна ме и ме изпрати една разплакана жена. Приятелка моя от доста време. Тъжна и осиротяла ми се стори. А колко беше красива! И сега е. Обаче, тъгата не украсява. Само се отпечатва. Не е нужно дълго да се чудиш дали някой е тъжен… Личи си.
Изпращайки ме, тя ми протегна едно пликче от писмо. Да, да. Най-обикновено пощенско пликче. В него – поздравителна картичка. С посвещение. Прочетох го. От Нея. До любимия мъж, който неотдавна беше покосен от тежка болест…
Отворих и зачетох. Доплака ми се. Познавах и Него. Той вече е на другото място. А картичката лежи на скрина в хола им… И Тя ми я даде, тази картичка. В знак на приятелството ни.
Беше много надалеч преди време и не успяла да я изпрати…
И сега… Ако Той има поглед към нас, ще прочете и думите на своята любима от преди няколко години. Неизпратени. Донесени лично…