Миналата седмица се прибрах. Нямам разочарования в личен план. Всъщност, всичко лично е частица от така грижливо отглежданото „общо“… Жегата, зелената улица, комшиите, ремонта на стълбищетото, мазилките, майсторите… нашият вечен Сабри и неговата блага усмивка… Какво повече да искам.
Най-личните работи – премълчавам ги. Само мои са си. И на тези, с които съм ги разделила. Вървяхме нагоре по красивата ни уличка. Всъщност, беше почти нощ. Няма много минувачи. Фаровете проблясват над поредния „полегнал полицай“ край вечното ни махленско уилище. Всъщност там се и поспряхме. Да го видя на нощно осветление. Не е кой знае колко важно…. Но тук изживях първия учебен ден на детето ми… Трепети, сълзи, букетчета, глъч, родителски срещи… Купчината „смет“ отпред. Даааа, нищо необичайно.
Нощем минават и събират сметта от „Чистота“. Със трашното име „Титан“. Прекрасно. Но под лампата видях купища стари книги. Натрупани. Някои леко приплъзнати, защото са били в „редичка“… Та, на тази купчина се плъзнали албуми. С детски портрети и надписи вътре. Наведох се и взех първия албум. Блесна с луксозната си подвързия. Седми „А“. И вътре – снимки на децата. Пожелания, благодарности… Лични съдби… Обещания. Възторзи и цитати на известни автори. За нещо си… Свързано с бъдеще, простор и наука… В този своеобразен хаос от всичко детско и бъдещо житейско съзрях огромното незачитане на миналото. Тук, в това скромно училище са учили буквичките хиляди дечица. Преди и след моя син. После имаше и една „Класическа гимназия“ там. „Натрупана“ в тази „смет“… Даже няма да осъмнат тези албуми на децата за техните учители.. Ще ги съберат „временно заетите“ труженици… Взех със себе си бляскавия албум. Случайно попаднал в моите ръце. Върнах се отново в колата. Отпрашихме за купона с моите приятели… Над София, в полите на вечната красавица Витоша…
Мира не ми даваше албумът. Забеляза и компанията, че съм се умислила нещо си… Един от приятелите ме прегърна. Топло, искрено, както едно време… „Хайде, Дони, ти си знаеше че тук е така… Не си скапвай настроението. С теб и тук сме,за да се нарадваме на своето приятелство. От времето на нашите училища…“ Доплака ми се за детските снимчици от „откраднатия албум“… Надникнаха в него и другите… Натъжих се… Протегнах си чашата за поредната наздравица с пожелание за незабравата. И… да си направим един нов албум със снимки… Истински. Който не е за хвърляне в боклука пред училището…
Напред към съдържанието
