По-велико море
Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него.Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче.Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива скала – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.– Това е песимистът – каза душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем.Продължихме и стигнахме до вдадена в морето ивица суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла скала – той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.Това е оптимистът – каза душата ми. – И той не бива да види голите ни тела.Поехме отново и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата.– И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец.Отминахме нататък.И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи вълни, които непрестанно я изличаваха. Ала той я очертаваше наново и наново.– Това е мистикът – каза душата ми. – Да бягаме далеч от него.И продължихме до тихо заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо.– Това е идеалистът – рече душата ми. – Той със сигурност не бива да види голотата ни.И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:– Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му.И душата ми каза:– Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схване, и се залавя за някоя подробност.Закрачихме отново. И сред камънаци и бурени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:– Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.– Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът.Тогава безмерна печал се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й.– Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.„Безумецът“Халил Джубран Халил
