Спомних си няколко коледни историйки и неща.И,по различни причини,далечни вече от мен.Един път прибирах сина ни от пързалката която си правеха дечицата малко по-нагоре в Махалата ни. Примерно на „Ивац Войвода“.Една малка красавица седеше на шейничката си и ревеше с цяло гърло.Плачът огласи всички улици и дворове наоколо. /Знайно е как кънти в ледения сумрак детски плач/.Никой не спря да успокои детенцето.Майката хлипа,таткото тъпче на едно място.Малката пищи от страх.По тротоара една възрастна жена,с топло палто,,удобни зимни ботушки и пухкав шал.Обърна се към детенцето,бавно някак си продума: „Миличка,уплашена си.Но страхувай се,страхувай се,колкото искаш. После -спусни се с шейничката до мама и тати“.Детският рев спря.Дочу се доволно кикотене и глезено подвикване „браво,детето ми“
