До манастирчето има тесен път.Прокаран кой знае кога.Реших да се отбия за малко и да огледам тази непостижима за днешния свят тишинка. Пролетните филизи на тревите и дърветата са толкова силни и неудържимим,че се налага да карам съвсем бавно,за да не одраскат боята на вехтия ми Нисан.Като слалом се спуснах и се озовах пред една дървена порта. Небоядисана. Скована от доста груби талпи.От лявата страна на вратата тече буйна чешма.Излива своята благодат и продължава по чакълеста пътечка надолу,към някакаъв дол. Наоколо е толкова свежо,че чак се замайва главата ми.Поседнах на парапета до чешмата.Пийнах си водица…А съвсем спокойно довтаса едно малко коте.Зяпна ме със зелените си очички .Пoчувствах се виновна,че не предложих първата живителна глътка на това писукащо същество.Изскърца вратникът и се показа дребна фигурка на монахиня.Оказа се,че търси котето,което било любимото на игуменката в манастичрчето.Наведе се, грабна го и го отнесе навътре през калдъръма.Помислих си,как ли се снабдяват тук с храна.Като в приказно филмче,пред мен се плъзна лъскава броня на зелен джип.Ами,почти екзотика.И,докато се чудя,как тук  се е събрал суетният снобски джип,властен глас подвикна „Ванче,Ванче,,,идвай за чантите:“Дотича същата дребна фигурка на монахиня.Грабна две големи чанти с пакети и ги затътри по калдъръма навътре.Попитах,може ли да вляза.Вътре има и малка църква.Прииска ми се да запаля свешица…За живи и за мъртви.Властният глас додаде:“Влизай,де“.Изчезна ми нагласата за „разговор с Бог“.Прекрачих през вратника и се озърнах.Подрязани асми се виеха около метална конструкция.Незнам как са я поставили между камъните на калдаръма,ама изглежда непоклатима.

Същият глас ме върна в реалността на манастирското дворче.Отказах се от намерението да паля свещици.

След около 20 км от тук,край пътя, има друг манастир .Но надникнах към мрака на църквицата.Чисто и пометено,постлан килим в преддверието.Сянката на монахинята отново се преметна пред погледа ми.Срещнаха се.Големи тъмни очи.Почти изплашени.Под забрадката…Понечих да ѝ подам монетки за свещите.Отново властният глас ми прикова мерака. Обърнах се и имах желание да благодаря.,след това да си тръгна.Но на пейката на дървената тераса седеше грохнал женски скелет.И тя беше в тъмна забрадка-покривало.Протегна ми свещи .Посочи ми с големите си очи и малките касетки за свещите.Каза умоляващо.,че е опасно от пожари и да внимавам.Ръката ми се отпусна,след последната „команда“.Не исках да паля свещи тук. „Разкодирах се“, макар да не съм от най-религиозните. Споходи ме отдавна забравен епизод от един боголюбив роман…До Бог вървищ сам и докосваш душата си в неговия облик…Озърнах се.Зад мен стоеше изправена игуменката с властния глас и зеления джип.

Припомних си и  една международна конференция по тематика на възпитание на духовни лица. Беше отдавна. До масите бяха наредени столовете,красиво тапицирани.На самите маси имаше табелки с имената на участниците-духовници от всички православни държави.

И тогава аз си помислих/а сега си припомних/:

„Как ли са достигнали до високия си църковен сан“?

Всички достигаме по различен път до някое място.

Пред погледа ми отново е монашеската фигурка.Лъскаше пиринчените поставки за свещниците.Далеч от светските пожари и в дълбините на планинското крайпътно усое.