По празниците сезоните са различни.
Някои са зимни,други-пролетни,а трети-през лятото.
Петър гледаше унило шрез прозореца.Идва пролетта.Тъкмо се разпъпила плачещата върба.Някой я посадил в болничния двор доста отдавна,Вероятно,по план на здравопазването…
Не му се мисли за нищо сега.Приседна в креслото ,недалеч от прозореца.Спокоен е,че каш;ицата е спряла. Бавно поема дъх,оглежда се за салфетка.Все още се задъхва. Боже,какво мъчение е дишането.И светлината,която струи от прозореца.Не искаше да си спомня ужаса на болестта.Озърна се за телефона си.Не,не звъни.
А така му се иска да чуе глласа на сина. И да му каже „Тате,идвам да те взема.Утре си рожденик“…
Тишина.Болнична.Няма и звуци и в коридора. Още не може да се измъкне от работата,вероятно.Някога,когато…Отдавна не е „някога“.Почти всичко е различно.Само син,снаха и внук.Там, далеч зад болничния прозорец…Но,ей сега ще дойде.Време е.И утре ще отпразнуват поредния рожден ден.Ей,само да се измъкне навреме от работата.Петър мислено пожела добър път на сина си до болничния портал.
Влезе сестрата.Въоръжена със спринцовката.
И краткото съобщение от сина му,че няма как да се освободи.Ще отложат празника.
Оклюма се Петър.Озърна се ,прие поредната инжекция като мост към живота…
След час,поредното раздаване на лекарства се огласи от сподавения вик на сестрата.Петър беше поел последния си дъх и последната тъга.
А телефонът до него така и не звънна.Сестрата го пробра,за да го върне на закъснелия син.
Често и постоянно се случва.
Има още рождени дни.Но няма кой да ги отбележи.
