Двете прокурорки

Двете прокурорки някога.
Отдавна е било.
В едно малко окръжно градченце имаше всякакви предприятия.Имаше и всякакви кадри.Особено сочни дамички,любимки и любовници на местните партийни ръководители./Всъщност, те и затова бяха издигнати до длъжности от окръжно значение-едната си остана някаква прокурорка,а другата я назначиха в някакво кооперативно окръжно сдружение,Важно за местната индустрия/.Главният секретар на окръжното градченце се запалили да си строи вила до един минерален извор,а прокурорката обещала да снабди цялата кооперация на величавите сенейства с материали.Дефижцит си беше.Беше дефицит и това,че работници им работеха незаконно ,а плащаха други предприятия.Нали е прокурорка и партиен вожд. Снабдителската директорка узнала,че стар кадър на предприятието е от три години с лечение на масивен инфаркт и последвала интервенция.Почнала да уговаря човека да се върне и да се отприщят складовете му с дефицитните инсталационни материали и пр.“Абе,ела,пък после ще отправим ревизията,Не се бой“. И,човекът ,след три години отсъствие и други хора там на работа,повярвал за ревизията и се върнал.Каквото трябвало на любовниците от партийни и прокурорски инстанции-дал човекът.Оправили си вилите до минералните бани край градчето…и хоп,ревизия.Съд,Присъда.Драми нов инфаркт за добрия човек…А за семейството -резил,унижения и 4 години затвор.За болния човек.
Да,ама в това малко окръжно градченце,двете сочни любимки на местните велможи. Имали вече всички къщи,вили любовници пари,власт и човек в затвора….
Една сумрачна щедра с обещания вечер на ,двете любимки местните велможи поканили за банкет друг прокурор ли съдия ли, съдийка ли.За двете сочни и гнили дами важно било да са на банкета в балканския район,в тайната вила за нощни изживявания.Есен,вали,тъмно и хлъзгаво шосе
Челен удар на товарен камион и прокурорски любовнически бус…пламъци писъци и нито един жив банкетаджия от окръжното градченце.А в тези последни месеци свършва присъдата и след оживелия от инфаркта човек,подмамен да снабди вилите до минералните бани.На мъртвите вече сочни любовници на местните велможи и новият прокурор-юбиляр.В същото това окръжнично грдченце.Останало градченцето без власти.Загинали окръжните любовници и партийци…
Скоро се променила властта.Появили се нов партии,секретарки,прокурорки и мераци за любовни оргии.Власт ,пари,минерални бани наблизо…Мъртвите бивши велможи имали и деца.Поели окраденото при народните власти.

Няма пълно щастие,обаче,,…Децата наркоманчета,и гендърчета,неуки,фъфлят…искат да властват…но ги награби секта против наркоманията,Пък то било и против педофилията..

Вижте по-малко

 

„Връщане към живота“

Зад стъклата се стича дъждът.
Обещаваха го няколко дни.И ето,днес той покри целия град.Чистачките едва се справят.Ето,измъквам се от града,дългият мост над великата река не е проблем,регулирано движение и напълно спокойно се влючвам в магистралата.Моята вярна „Белинда“успява навреме да ми подскаже,че „до целта“ с още 15 км.През красива гора…И неочаквано,в края на гората-уютно кафене.Защо пък да не пийна нещо.Предстоят ми няколко часа лекция,събеседвания…Спирам.Няма много място на паркинга.Освен на третата редица,по средата.Още оглеждам чантата и папката с документите,някой застава до вратата на колата.Келнерът. С Чадър, поради проливния дъжд.Излизам,от колата си.небрежно заключвам и притичваме с келнера до входа.
Ах,как ухае на кафенце и закуски…Масичка?
Да,уютна масичка за двама ди прозореца,по който също така се стичат потоци от поройния дъжд. Поръчвам на същия келнер. Оглеждам се. За този час ,ми изглежда че са доста посетители.В дъното е и една шумна група.Казват ми после,че са американски туристи.От някакъв круизен лайнер достигат европейските брегове.слизат като скакалци и плъзват по различни маршрути.Знам от своя приятелка,която има такава дейност,че за обикновения американец такова европейско пътуване е било някогашна мечта.Сега са тук,защото са икономисвали за тази екскурзия дълги години,за да видят Европа и нейната прелестна архитектура,природа и…
Вече приключих скромната си закуска и кафенцето.Трябва да тръгвам.Още няколко километра,ще ме погълне болничната обстановка ,ще видя и“моите хора“ с които ще си говорим днес. Намислила бях и темата. Но,след „шумната американска група“от крайпътното ресторантче,набързо реших да променя моите разговори и въпросите към тях днес. Сторих се на себе си,даже, нахална.
„Моите хора“са току-що измъкнати от лапите на инфаркти.Те са предимно на възраст 40-55г. .Да, не бъркам.Лекарите от тази клиника са в шок през последните няколко години. Възрастта на пациентите е действително тази. И е озадачаваща.Питала съм лекуващите лекари за „подмладяването“,пространно са ми отговаряли. Нямам желание да назидавам никого,обаче.Пристигам,обвивам с поглед сградата на Рехабилитационната клиника.,красивите тераси пред стаите на болните…Всеки един от тях още живее в страх,че пронизващата болка ще го сграбчи.Ето,срещу този обсебващ страх трябва да се съсредоточа.Отслабне ли той,чувството за това,че са болни,че поизчезне.Поне не изведнъж.Случва се да се поднови…Имаме такъв човек.Постоянно е мрачен и желае да е сумрак около него.А зрялата пролет е ярка,светла,цветна.Видях ,че е заел мястото си и очаква нашите разговори днес.А дъждът се лее.Наистина навява сумрак.Сигурно е така в много души.
Набързо свалих якето и шалчето,нахлузих престилката,която ме отличава и от лекарите.
Огледах си „питомците“,леки усмивки.Една по една .И моят „сумрачник“се опитва да го докара до усмивка.А всъщност,той е главен финансист в един от добрите подразделения на съдебните органи.Какво ли още го притиска така,та е такъв „мрачник“?
започнахме с това,че зад всеки един от тях има житейска реалност.В която трябва да се върнат.В пълна мяра.Че ще им се иска дори да полетят след всичките дни и нощи на инфарктните денонощия. Напомних,че сърцата им са „цели“и сега трябва да се откажат от това,което ги е разкъсало преди седмици.Една хубава и нежна жена ме изгледа недоверчиво.И попита: „Как ще стане?“. Не бях готова за нейния откровен въпрос. Знаех само,че е главен мениджър по продажби на самолетни билети в авиационна компания. Но има много тежък семеен живот.И е почти жертва на домашно насилие. Съпругът е пилот,пийва си повече отколкото е разрешено.Проблеми с началниците му.В къщи всява страх ,заплахи и тежки шамари.дори и на бременната им дъщеря.Как да не ти гръмне сърцето?
Тази съдба ме накара за миг да се отклоня.Перспективата да се върнеш в дом,където ще те бие мъжът ти,ще те изрита на улицата и …ще се влачиш в мрака самотен.Неясно накъде отиваш…Сведох поглед.А тя-продължи мислите ми.
„Нямах в себе си ключовете от дома,от колата и телефона не успях да си взема.Само исках да избягам от ритниците и шамарите.Не помня как съм паднала на алеята до спирката на градския бус.Тъмно и няма никой.Почти 8 ч.вечерта.Чувах слабо какво ме питат.Болеше в гърдите силно. Откараха ме. Сега съм тук. Вече два месеца/дъщерята донесе ключове,чанта,дрехите. Приятелят е добро момче,от недалечно градче,Неговата баба имала добра къща. Предложила да се настани там.“…И прочие,и прочие. Въпроси за решаване,след тежкото боледуване. Аз дефинирах“Ново начало“.
Но „мрачникът“ поиска думата и предложи също жилище за милата ни събеседничка.
За пръв път се поусмихна и каза,че домът е светъл и уютен,ако в него са весели хората.
След тези разговори и размисли на почти оздравели хора,предложих им да излязат от хола и да си опитат силата да вървят пеш няколко стотин крачки.
Зад гърба ми,главната лекарка ме поправи“няколко хиляди крачки „.
Обърнах се ,а тя-с усмивка ми посочи любимото ни място за глътка кафенце и разискване на резултатите от терапевтичните ни беседи.Е,нека ги наречем-връщане към живот

 

Фифи Перото

Днес, като се разхождах преди дъжда.Гледах да видя нещо ново,но и хубаво. А то – „Стъклената спирка“. Мръсна и неугледна.Като неупотребена салфетка от баничарница.
И една жена-местна легенда.Бяха я довели на припек в градинката .Нямаше припек.А порой.Проливен Притичах до нас.Опитах да забравя за жената- легенда.Не можах. Беше грохнала,а аз я помня от моите студентски години-красива, капризно-кокетна.Викахме ѝ „Фифи Перото“. Казаха ми,че е била стюардеса в „БГА Балкан“..Личеше ѝ./тогава,де/.
Имала си приятел.В любовна афера се завъртели . А съпругът  работел като таксиметров шофьор. Някой добронамерен съквартелец му поразказал. Една сутрин,когато…
Имало микробуси за екипажите,нещо като маршрутки.Любовникът на „Фифи Перото“ я чакал да ѝ подаде розичка за „добър път“. Вместо красивата и кокетна стюардеса ,изтичал разярен мъжага с манивела в ръка.
И…Стоп.
Папер не останала от мъжката квартална влюбеност.
Паметникът на Лучников няма как да помни тези романси от кварталната ни реалност край „Стъклена спирка“. Абе…Преди имаше друг паметник. На поета Димитър Полянов./ама срутиха го/. Като кумирите ни.
Но видях една жена-реликва в Махалата. Викахме ѝ Фифи. После добавихме „Перото“
И така си остана „Фифи Перото“.
И остана и „нежната фраза“: „Де манивела, де“.
Днес си спомних…
Красивата и много,ама много шик жена вече я няма.А ние сме шматкаме като мухи без глави. В спомените е красивото време на „Фифи Перото“и нейната любовна история с командира на самолета,с който са летели.Буквално. Вижте по-малко

 

Дневникът

Дневникът
В клиниката за онкоболни деца няма глъч и не звъни детски смях.
Само за кратко време има някакво оживление.Когато минава визитация.Или санитарките наглеждат стаите и малките пациенти.
Иринка е тук санитарка от няколко месеца.На половин работен ден.След основната си работа. Винаги идва следобед и си тръгва преди да потъне в мрака сивото здание на болницата.
И днес така.Отвори вратата на стая номер 10.Странно,само едното легло е заето.И в него лежи Сашко. Нов е и много слаб.Почти прозрачен. Но очичките му -същински звездици. Поусмихна се и простичко предложи запознанството си.
„Аз съм Сашко,На 15 години съм.Нямам родители. Пияници били и ме оставили“.
Иринка потрепери,съвсем изчезналата усмивка се плъзна по устните ѝ.Продума тихо „Аз се казвам Ирина.Идвам тук като на втора работа.Събирам пари за делото по изчезналата ми дъщеричка. Вече втора година я издирвам.Ходя по разни градове и болници-все с надежда да я видя.Не мога да повярвам,че така може да изчезне 20-годишна студентка“.
Сашко протегна полупрозрачната ситънка ръка ,поглади Иринка,която измиваше пода под леглото му.Тихо каза също „Ще се намери,лельо Ирина“.Отпусна се уморен на възглавницата.Само красивите му коси се открояваха в сумрака на есенната привечер.
Ирина приключи своята работа,измъкна се и почти се затича през малкия парк.Стигна до малката църквица зад дърветата. Имаше светлинка вътре.Влезе и запали две свещици-за малкия Сашко от болничната стая.И за изчезналата си дъщеричка, Полина.Сълзите обливаха лицето на жената под полуизтъркания шал. Почти зимната вечер погълна уморената жена.
На другия ден беше вече побеляла цялата градинка пред болницата. Иринка набързо слезе от тролея,изтича до будката за вестници. Помоли за една тетрадка и химикалка. И допълни,че ще плати,като получи заплата. Продавачката разбиращо кимна.
Иринка се понесе по хлъзгавата алея . На един дъх изкачи тихото стълбище до стая номер 10. Искаше да подари тетрадката и химикалката на Сашко. Да си записва неща,които ще му се случват през зимата. Докато оздравее.
На вратата се сблъска със сестрата. Подутите ѝ очи казаха всичко.
Иринка пъхна тетрадката в чантата.Химикалката подари на касиерката,която надвечер донесе заплатата.
А утре ще занесе тези пари на адвоката,за да продължат издирването на нейната изчезнала дъщеричка. Ще остави малко парички и за свещици за Сашко от стая номер 10. Ще ги занесе в църквицата,в края на парка.Пред болницата…
Сподели

Празниците

Празниците.
По празниците сезоните са различни.
Някои са зимни,други-пролетни,а трети-през лятото.
Петър гледаше унило през прозореца.Идва пролетта.Тъкмо се разпъпила плачещата върба.Някой я посадил в болничния двор доста отдавна,Вероятно,по план на здравеопазването…
Не му се мисли за нищо сега.Приседна в креслото ,недалеч от прозореца.Спокоен е,че кашлицата е спряла. Бавно поема дъх,оглежда се за салфетка.Все още се задъхва. Боже,какво мъчение е дишането.И светлината,която струи от прозореца.Не искаше да си спомня ужаса на болестта.Озърна се за телефона си.Не,не звъни.
А така му се иска да чуе гласа на сина. И да му каже „Тате,идвам да те взема.Утре си рожденик“…
Тишина.Болнична.Няма и звуци и в коридора. Още не може да се измъкне от работата,вероятно.Някога,когато…Отдавна не е „някога“.Почти всичко е различно.Само син,снаха и внук.Там, далеч зад болничния прозорец…Но,ей сега ще дойде.Време е.И утре ще отпразнуват поредния рожден ден.Ей,само да се измъкне навреме от работата.Петър мислено пожела добър път на сина си до болничния портал.
Влезе сестрата.Въоръжена със спринцовката.
И краткото съобщение от сина му,че няма как да се освободи.Ще отложат празника.
Оклюма се Петър.Озърна се ,прие поредната инжекция като мост към живота…
След час,поредното раздаване на лекарства се огласи от сподавения вик на сестрата.Петър беше поел последния си дъх и последната тъга.
А телефонът до него така и не звънна.Сестрата го пробра,за да го върне на закъснелия син.
Често и постоянно се случва.
Има още рождени дни.Но няма кой да ги отбележи.

Обувки за Мариана

„Обувки за Мариане“
В едно малко крайдунавско градче е тихо и уютно за разходки.Там се правят и най-ароматните целувчени рула…Виждала съм цели групи рокерски и велосипедни върволици търпеливо да си чакат на опашката пакетите с топлите ароматни сладкиши.Даже ,окупират всички масички и столове ,за да си хапнат с нетърпение прочутата вкуснотия.Удоволствие,когато виждаш как надписват пакетите после ,за да ги подарят на домашните си,които не са с тях…
Точно срещу това знаково сладкарско място край вечния Дунав,има един обширен магазин.Самата витрина подсказва-за обувки.Над вратата е надписът“Мариане“. Току зад стъклената витрина са рафтове.Много-много обувки.Разноцветни, разномоделни…И там почти винаги е пълно с хора.Вижда се как седят и мерят обувките,опаковат им ги и си тръгват с по 2-3 пакета.
Какво съседство,а?Не се притесних да отида и да попитам какви са тези толкова желани обувки.Почти колкото „целувчените рула“. Млад възпълен господин веднага ме попита желая ли да купя или премеря някой от моделите…Обясних му любопитството си.Широката усмивка на кръглото лице ме обезоръжи.Е,добре,какви са моделите и материалите ,сроковете за изпълнение,цените…И куп дребни любопитства.Още по-широка усмивка.И отговор .Вече не диалектен.Преди години мъжът зад щанда бил рокер и се отбил с тайфата да си купят „целувчения деликатес“. На тръгване форсирали моторетките си.И блъснали едно момиче,което носело пакет сладкиши към своя дом.На улицата се разпилели целувки,счупена кошница,,разцепен велосипед .И момичето.Със счупените крака и плачещо от болка.
Тайфата с моторетките била арестувана,разпитана и…обвинена за произшествието.Момичето се оправяло бързо.Но единият крак станал непоправимо по-къс и изкривен.Няма възможност за повече намеса на ортопедите.Единият от рокерите започнал да идва всеки ден ,за да помага на момичето да проходи.Не било много успешно това възстановяване.И той попитал няма ли наблизо магазин за ортопедични обувки.Нямало.И точно в това време видял ,че магазин за аксесоари за обувки ще бъде закрит.Попитал за наем и стоки,които могат да се продават там.Наел го.Започнал да изучава обущарския занаят.Научил се да прави „удобни обувки“ за своето болно момиче.Което проходило.Но все още нямало надеждна подкрепа за самостоятелно движение.Момъкът пригодил обувки,подложки и така облекчил прохождането на любимата си Мариане.Започнали да надничат там и други нуждаещи се от облегчителни обувки,сандали,ботушки и пр.Прочул се младежът-рокер със старанието си и коректната помощ за всеки…После…ами после решил да се ожени за Мариане,за да може винаги да ѝ помага.Не,не от чувство за вина.
А от чувство на любов.Мотористите,които идват за сладкиши ,често отправят специални поздрави за обущаря-рокер.Да,Мариане сега се грижи за порастващите деца.И никое от тях няма право да пресича площадчето самостоятелно.Защото може палавите рокери да отнесат вихрено поредната кошничка с прословутите целувчени рула.
Всъщност,сега там е тихо.Затворено е обувното цехче.Затворена е и „целувчената“сладкарница…В очакване да приключи карантината от „третия локдаун“.
ПП. Средата на зимата е. Но само след няколко седмици ще се запролетѝ и ще отида с радост до там.За по кафе с „целувчено руло“.

Sofia Dona Stamov

1 д 

Споделено с: Публично
Има един мно

Рекламното приложение

„Рекламното предложение“.
Той си имаше любовница.
Вече.За четвъртък вечер.
Така се случи. На фирменото новогодишно парти се срещнаха. Когато прозвучаваха последните танцови мелодии.На тръгване. Предложи да я вземе в таксито си. Тя даде и адреса. И така отпътуваха към вечерта. Някак си, естествено ѝ предложи да я изпрати до входа. Попита може ли да пият и кафе…
После…Всичко беше наред..Като че ли. И розовата хавлия след душа. /Всичките ѝ кърпи в шкафа бяха розови/.
А той беше „подреден човек“:ден за сауна,ден за фитнес,празничните дни със семейството(вилата,грил,биричка,приятелски срещи/
Единственият свободен ден остана четвъртък.Не след парти.Получи се някак си лесно.Винаги след работа паркираше пред входа.Звънваше и тя отваряше.Нищо,че са в една фирма..Не се виждаха там.Нямаха обща работа.А виж,в четвъртък вечер – безкрайна близост,блаженство,сигурност…И,като всеки „организиран мъж“,винаги си нощуваше в къщи.Ами да.След 20 години брак,нямаше нито едно малко камъче,което да му създаде трус.Жената,вечерята,децата,службата…И добрата форма след фитнес или сауна.Или пък,семеен секс…
Някак си, съдбата услужливо предложи и срещите в четвъртък.В уютния дом на красивата му колежка.
И пролетта грейна с люляковите храсти.И летният зной прие неговите четвъртъци…
Докато в една такава уханна привечер …Никой не отговори на звънеца.И пак,и пак-пустинната улица,празната площадка пред апартамента…И отегчената съседка с полуусмивка,която спокойно каза,,че „може би е с приятелки някъде“…И неспокойната нощ „след бденията“. Съчувствените погледи на съпругата.Безразличният тон на отдел“кадри“-напуснала е.А и не уточнила къде отива.
„Подреденият мъж“ се смали.Както се смали и седмицата без четвъртъците.
И пак,преди новогодишния празник-с пакети и шампанско.На познатата стълбищна площадка.Звън.Шум зад вратата.И красива непозната жена в празнична рокля.Боже мой.Не е Тя. Красивата жена от вратата се сепна и изтича набързо да донесе един плик. За него е. Проличало си веднага. Бавно спусканне по глухите стълби.
В сумрака на „Опела“- разкъсан плик. Писмо с няколко думи: „Все пак,аз те обикнах. А имаше само един четвъртък“.
Кой беше той?Просто,любовник.За четвъртък.И тя беше приела играта.Тъжно,а?
На сутринта съпругата намери разкъсания плик в купето на Опела./Докато я откарваше за работа/. И отегчено някак си изрече :
„Рекламно предложение? И на мен ми пращат често“.
Знаете, всяка моя историйка е истинска случка.
Само че – тази не съм я изживявала.
/От 5 януари 2021/.