Samovar
/One story, a part of me. Already/
I got totally upset today. I did not like the news from Sofia. The coffee boiled over. I turned over the small chair I had put an improvised vase with white peonies on. On Sunday, the biggest Catholic summer feast is. Holy Spirit. The fiftieth day of the Resurrection… so the peonies have the beautiful name the Pfingstrose. It is a flower loved by many people. I left for work and tripped over the cord of the iron. The already hit by the chair leg started hurting. I decided to do nothing useful in order not to get depressed. After all, totally in Bulgarian manner, I started turning off the lights after I had put my shoes on. And that day the weather was windy, cold, and awfully not cozy. It was almost autumn. Cold had been blowing from Danube and it demanded me to put my warm cardi on.
The neighbor next door greeted me, and the other one pushed one flowerpot from her balcony while she was watering her plants and peeping over curiously. She wanted to overhear what we were talking about. There are no unpunished good intentions. It was a good thing that the car started, my navigator “Belinda” woke up and began to wink friendly. The known routе and … pedal to the metal.
It was Thursday, named after me, in German. Why, then, were my tasks dragging awry? The answer was very, very simple. On that day I was undecisive and bored. By something. And while I was analyzing myself, the traffic light went red. Belinda asked me to give her a detour. A clever girl. We figured out our new route and waited for Viena’s green light eagerly. Because of the dull day, people were running around. They were in a hurry and cold. So, it was not only me that was feeling somehow…
The yellow light went on and here, a man with an enormous package-card box appeared. I had to wait for him. And yes, the package fell apart just in front of me and some things scattered around. Thаt’s what the hazard warning lights had been invented for. Nervous Viennese people were blowing their horns. But I went out to save the packages and this mister’s stuffs. He was stressed. The man shared that he had been afraid that I could start the car and run over his luggage. We gathered the things and pushed them to the “island” by the traffic light. Something twinkled in the enormous card box. It was as shiny as the sun. Everything shiny was blindingly beautiful on that dull day. I looked at the scattered things. The card box was full of many objects that were a pleasure for the eye. But a SAMOVAR was shining. I laughed wholeheartedly. The mister also smiled at me. Then he told me that his car was at the parking lot in front of the crossroad. All those things were from one of his acquaintances’ house. A Russian woman. She had died not long time before. She had been waiting for her end and her wish had been to leave all her stuff to him. In the seek of a long love affair bordered on eternity. And with a respect to the samovar and to everything that could signify a love affair of two people from different nations. What a situation!
I grabbed the samovar and wanted him to put the card box in my trunk too. The mister understood me nobly and everything fitted into place. There were no more than a hundred meters to the parking lot. I slid my car slowly to an elegant Lancia. It was completely matching the mister’s appearance and his samovar. It was still raining. I hurried to open the trunk and to transfer what I could to his. He was taking his time. Then I noticed – he had a slightly seen paresis on his left arm. “And how does he drive?” – I thought. At that time a youngster approached us. He was mister’s son, bringing a cup of coffee from the nearby coffee machine. He was embarrassed by both seeing all that and the lack of coffee for me. He ran away to bring me one leaving me to look at the things with entire elegance. It was clear – the man had transferred an enormous part of his life in that box, too… His real life where the central role had been played by the samovar. And the quiet conversations or the refined music were only a background? No, it turned out to be vice versa. While I was drinking the good machine coffee, we were talking about the heart rhythm adjusted to the country from which one had arrived in that incredible city.
Such is the story of a beautiful rehearsal pianist from the Opera. And the dignified conductor. And the sustained rhythm of her heart that had stopped long time before. An interrupted staccato. In order to spill over all her beauty in front of my car one morning. In order to meet me with that waisted elegance and her everlasting conductor…
Oh, gosh, what a Thursday! Just before Pentecost!
Самовар във Виена
/Една история,частица от мен.Вече/.
Съвсем се разстроих днес.Новините от София не ми харесаха.Кафето изкипя.Преобърнах малкото столче,на което бях сложила една импровизирана ваза с бели божури…/В неделя е летният най-голям празник на католиците.Свети Дух.Петдесетият ден след Възкресението….та,божурите носят красивото название „Пфингстен розе“…Обичаното цвете от милиарди хора/.Тръгнах за работа,спънах се в неприбрания шнур на ютията.Заболя ме вече удареният от стола крак.Реших ,че повече няма да правя нищо полезно,за да не се отчайвам…Все пак,чисто по български,след като се обух,тръгнах да гася и лампите…А днес е ветровито,студено и ужасно неуютно време.Почти есен.От Дунав полъхва хлад,повеляващ да наметна и топлото жакетче.Съседката отсреща ме поздрави,другата бутна саксията от балкона си,докато поливаше, и любопитно надничаше ..Искаше и да чуе какво си говорим.Няма ненаказани добри намерения.Добре че колата запали, навигаторката ми „Белинда“ се събуди“ и започна да мига приветливо.Познатият маршрут и ..газ.Уж четвъртък е кръстен на мен:това по немски/.Защо ,тогава,накриво се влачат задачките ми?Много,ама много просто.Днес съм нерешителна и отегчена.От нещо си.И,докато се самоанализирах,пред мен светна червено.Белинда помоли да задам обходен маршрут…Умно момиче.Направихме новия си път и зачакахме да светне най-зеленият светофар на Виена.Понеже денят е мрачен.Притичват хора.Бързат и им е студено.Значи,не само на мен е такова еднооо…Тъкмо светна жълтото око на светофара и се зададе един господин с огромен пакет-кашон.Ще трябва да го изчакам.Да,но точно пред мен,пакетът се разпадна..разпиляха се разни неща…Аварийните лампи са за такива моменти.Свиркат ми нервните виенчани…Но аз тръгнах да спасявам пакета и разните неща на този господин…Той беше се стреснал…Сподели ми, че се е страхувал да не потегля и прегазя багажа.Посъбрахме нещата и започнахме да ги избутваме към „островчето“ на светофара.В огромния кашон нещо проблясна.Искрящо като слънчице.В този мрачен ден,всеки блясък е ослепително красив.Взрях се в нахвърляните вещи.Кашонът беше пълен с много и приятни за окото предмети.Но искреше един САМОВАР.Засмях се от сърце.Усмихна се и господинът с кашона.После ми каза,че неговата кола е пред кръстовището.На паркинга.А тези вещи са от дома на една негова позната.Рускиня.Починала неотдавна.Очаквала е края си.Пожелала ,тези неща да са негови.В името на една дълга любовна връзка.Граничеща с вечност…И с интелигентно уважение към самовара.И всичко,което може да обозначи една любовна връзка между двама от различни нации.Ама че и ситуация.Грабнах самовара и поисках и кашона в багажника си.Господинът благодарно ме разбра и всичко дойде на мястото си.До паркинга има-няма 100 метра.Бавно плъзнах моята кола до една елегантна Ланчия.Съвсем в тон с вида на господина и самовара му.Още не вали.Побързах да отворя и да прехвърля каквото мога .Господинът не бързаше.После забелязах – имаше лека пареза на лявата си ръка“.А как ли шофира?“-помислих.В това време се приближи един младок.Синът на господина със самовара.Носейки кафе за баща си в една чашка от близкия автомат.Притесни се,като видя всичкото това.Притесни се ,че и кафе няма за мен.Хукна да донесе.докато аз нареждах бавно предметите с отенъка на незаличима елегантност.Стана ми ясно,този господин е пренесъл в кашона и огромна част от живота си…Истинския му живот.Където централното място е било на самовара.А тихите разговори или фината музика са били само допълнение?!Не,оказа се че е обратното.Докато пиех хубавото „автоматно“ кафе,заговорихме и за това,че сърцата често имат ритъма на държавата,от която си пристигнал в този изумителен град.Такава е и историята на красивата корепетиторка-пианистка от Операта.И достолепният диригент.И незатихващият ритъм на отдавна спрялото нейно сърце.Прекъснато стакато.За да може една сутрин да се разсипе цялата й великолепност пред моя автомобил,спрял на светофара.За да се срещне тази разпиляна елегантност с мен и нейният неувяхващ диригент…Боже какъв четвъртък!Точно преди Петдесетница!
