„Малкото пръстенче“.
Беше преди много време.Полетът имаше междинно кацане в Иркутск. Няколкото часа трябваше да уплътня. В този толкова далечен от нас и Европа град . /Брей,колко сме централни с нашата географска и наддържавна разположеност/. В салона на аерогарата има бюро на туристическа агенция.Поогледах се и за друго такова,но нямаше.Беше рано сутрин.Девойката зад гишето ми се усмихна окуражително.Попитах я за препоръка и кратък ,почти 10-часов престой.Тя не заби глава в екрана на компютъра си,а ме покани в съседното помещение.На всяка стена имаше екрани и демонстрационни прожекции.Подкани ме да ги огледаме заедно и да си избера маршрут.Почти тихомълком се съгласявах с всеки показан. Намерихме и гледката с „началото на Ангара“,езерото Байкал.Малкото „облитане“ от 3-4 часа ми хареса като идея.Получих си талона и ме поеха за информация.Предстоеше наистина грандиозно показване на този природен шедьовър.Присъединиха ме към група усмихнати японци/Япония е по-близко до Иркутск,отколкото Москва/. И няколко притихнали в очакване аржентинци.Отведоха ни до самолета.Настанени удобно,почерпени с печени кедрови ядки,и сибирски незнамкакъв чай,изслушахме изумителнно гладко представяне на околността,над която ще полетим.Аз съм идвала в Иркутск и по съветско време.Но не съм била на екскурзия с полет.
Предстоеше.
Не знам как да разкажа че в този момент не съм си и помислила за някакви партии и политики.Слава Богу.Видях необятните лесове,Крайбрежието на сладководния Байкал…Все още лятната зарисовка на очертанията…И мощния поток,извличащ цялата могъща лавинна любов към красавицата Ангара.Криволичещите крехки шосета към огромните корабостроителни корпуси.От столетия стоят там,каза гласът от микрофона в самолета.Усмихнатите японци и умислените аржентинци кимаха с главите си.И аз така.
И си виках „а какъв зор е имала и Екатерина Велика,че и съветската власт,да се промъкват в тази природна утроба? Че и сега? Мина един от пилотите да ни поздрави.Много весело ни намигна възкликна: „Далеч сме от Москва,там сега ще започне да мръква.Но на нас ни предстои запознанство с истинската Русия.И след половин час се промъкнахме над самия бряг,делящ Байкал и Ангара.И една огромна верига скали.Легендата твърди,че това е камъкът по снагата на красавицата-река,затичала се към своя възлюбен Енисей.И така до днес,няма друга като нея.Единствена поглъща водите от над 350 други реки,които влюбено тичат към Байкал.А той все така тече ли тече към зелената хубавица.
После…вкусната рибена супа от фамозната риба омул.След войната с Германия,местният риболов е възстановен едва през 1975 г.Нямаше капка грандомания или съжаления в думите с фактите.Нито назидание.
Често си спомням тази екскурзия над тайга,река и езеро.И една фраза на жената,която разказваше: „Тук започват и свършват много политически съдби“.
В такива места и в онези времена е било така.
А днес не знам как може да се изживее „задбайкалската“ изолация.Със сигурност,без романтизъм.
Връщането в Иркутск ми достави и още една нова атракция.Току пред летището-площад,много бързащи хора и много магазини.Шмугнах се в един искрящ със златни,сребърни и не знам какви още украшения.И широко усмихнат индиец.Каза ми че повече от 20 години е тук и никога не е виждал българка.Жива.Засмях се от сърце.От някакво необяснимо неудобство,че съм „жива“, си купих едно златно пръстенче с три черни камъчета.И си назовах „Байкал,Ангара,Иркутск“.
Всъщност,светът, не може да свикне с мисълта,че е един за всички нас.И ние също.
Все още.
Всущност, ходили ли сте в Сибир?
Но не онзи
Сибир, на Солженицин.А релният,в който живеят милиони хора с различни националности и говорещи на различни езици?
Аз работих там почти 6 месеца…Не спрях да се интересувам и впечатлявам от истинския им живот.Не е европейски.Но си имат хора,усмивки,красиви девойки …Добре поставен грим на лицата им. Даже.
