„Познат от младини“
На другия ден Стефан се събуди насила.Протегна се и почувства,че не ще може да спи още.Погледна часовника ,който светлееше върху шкафчето.Рано е,5,30 е почти нощ е през зимата.Какво да правя със себе си днес? Самотните хора винаги избягват този въпрос.Но Стефан не се чувстваше самотен.Такива ,като него,ги крепи заблудата,че са нужни на всички.И без тяхното съдействие ще рухне половината свят.Опита се да полежи със затворени очи.Поне половин час. Не той,а душата му имаше потребност от тъмнината на зимното разсъмване.Но не, не може да се отложи нито едно утро,нали?И така се запромъква към кухнята.Пипнешком намери касетката и включи кафеварката.Ах,тази Жана-запасила се е с всичко“и за оня свят“. Поизчака да изтече и последната капка кафе. В пластмасовата чашка/. Беше си купил цял пакет хартиено-пласмасови чашки за кафе. Не обича да мие съдове./
Приседна в уютния диван и се потопи в старческите си размисли за околния свят.А там,светът,бавно се развиделяваше.Клоните на липата под балкона са отрупани с бял скреж.Не е сняг,все пак.Скреж,който трябва да се стопи около обед,за да може да се разходи из своя кквартал.Няма какво да прави толкова рано нито в „Роза“/сладкарницата отсреща/.Нито има уговорка да се види с някого…
Ах,да.Има купони за обяд в кварталното ресторантче.Дано не ги забрави пак.Неудобно е пред келнера.Взе си бисквитка ,която да позагаси чувството за утринен глад.Колко време вече боледува от този диабет,а лечението е вяло,несигурно…Мислите на стария човек прескачат по житейската му реалност.Няма я жената Жана,за да поеме режима на дните му.Да го подкани за разходка.Да му напомни за срещата с колегите от фирмата,където е бил директор.Ааа,днес тя може би,щеше да иде на маникюр.Близо е. А пътьом би записала час при личния лекар за кръвни изследвания.Да бе,как не се сети вчера.Можеше да мина от там.И до края на седмицата щеше да има актуалните резултати…Поизправи се с лице към заснежените клони на старата липа…Зима/ах,как му се иска да е късна пролет.Или поне прохладно лятно утро. И да,можеше да е последен учебен ден за внуците….Не ги е виждал с месеци. Колко ли са пораснали? Би могъл да се обади на щерката и да попита за тях. Да узнае как живеят в тези стресови месеци? Би могъл ,даааа.В това врем звънна забравеният в джоба на балтона телефон на непознатата жена от ресторанта. Изнервен детски гласец се проточи „Бабче, Бабчееее.Как си,Тревожим се ,че не се обади снощи“.Стефан окончателно се разбуди.Натисна копчето и прекъсна гласеца от чуждия телефон.Защо го направи,бе,човеко?Детското гласче секна.Притисна утрешния полумрак на топлото жилище…Жана витае навред.Дори сега,тя гледаше от единствената снимка върху холния бюфет.Каква угриженост струеше от гласчето по чъждия телефон.Портретът на Жана строго наблюдаваше самодоволния жив съпруг.Колко пъти в съвместния живот тя искаше да се види с децата му,за да им направи празнични подаръци….Стефан искаше всичко за себе си.Дори банковата сметка,новия „Роувър“ от гаража…И,даже,вилата ,на морския бряг.Тя искаше да покани неговите внуци на хубав обяд в този нейн дом.Но,Стефан си е Стефан.Нямал нужда от изллишна шумотевица…Пък сега,наоколо звучи зимната тишина на стария квартал.Протегна се към телефона и видя светещия екран.Гласчето беше прекъснал.Но не и тревожното търсене на детенцето към неговото „Бабчеее“.
Облече се набързо.нахлупо шапката забърза към маникюркото ателие.Момичето тъкмо започваше работата си.В мразовитот утро.Поинтересува се,иска ли някаква помощ.Да иска.Къде тук наоколо е кабинетът на личния лекар.За да си поиска направление за изследвания.Получи пълна информация.Отсреща,на партера,зад сградата е лекарският кабинет.Стефан благодари на момичето и се запъти към кабинета на непознатия досега личен лекар.Влеза.Имаше няколко дъши.И сестрата помоли да изчакат,докато дойде докторката.Стефан зачака,прав до вратата.Тишината и каш;ицата на болните хора го сепнаха.Вратата отново се отвори.
Мразовито.Но вече съмнало.И на пра застана жена,със строг поглед.Огледа всички.Успокои,че ще ги преледа бързо.Доближи Стефан и се поусмихна…
„Ахаа,донесли сте ми телфона.Съжалявам,че ви разкарвам,но не знам собствения си телефонен номер. Добре че внучката е нетърпелива ,иии.“
Замъгли се погледъдът на стария мъж…Люшна се светът.Отдавна не беше правил услуга на никого.Даже,да го молеха…Сега беше се откупил чрез тази ведра жена,небрежно забравила новия си телефон на масичката в бистрото.А тя продължи:“Нов телефон,подарък от децата ми за рождения ден вчера“.
Стефан ѝ го подаде.Забрави да поиска направление за кръвни изследвания.Заситни към вратата,към зимния ден.Днес нямаше да иде в бистрото,въпреки купените талони за обяда.Ще изчака по-късен час. Може пък,докторката с телефона да е там…
ПП.Знам,че няма да ми повярвате веднага.Но познавам такива стари мъже,от времето,когато бяхме по-млади.Но и такъв вид себични хора.Не е възможно,да се променят.Поради силния им егоизъм,подхранен от влюбените в такива мъже добри жени.
Дончелка,прекрасен разказ!Поздравления !
